автор: severianin

Огромно, грапаво като камбана в храма,
небето с цвят на стара мед тежи отгоре.
Езикът му, висящ на месеца, го няма –
небесната камбана не говори.

А може би не съм видял добре сред мрака
медта отекваща, над хоризонта разлюляна,
а може би висим на месеца
и всеки чака,
защото всеки е езикът на камбана...

Звучи различно люшнатата мед небесна,
различен глас от всеки към звездите литва –
един е сребърен език за звънки песни,
друг – старо дървено клепало за молитва.

Звъни в небето нежен шепот и тревога,
провзънва призив за борба, ечи закана,
отекват примирение, насмешка, зов към Бога...
О, всички сме езици на камбана.

През младостта ни ранна
чиста и звънлива
ечи медта и песента ни празнична пилее,
но времето тече през нас, животът си отива,
стареем ние – и камбаненият глас старее.

Додето прозвъни веднъж камбаната, с която
гласът ни дрезгав глъхне глухо и тревожно
и от небето с цвят на мед се спусне тишината,
в която свършва времето и всичко е възможно.