автор: severianin

Денят ми е пътека сред безкрая
на битието, по която крача –
от изгревната слънчева омая,
до сенките седефени на здрача.

Денят ми е мозайка разпиляна,
калейдоскоп от лъскави кристали,
дантела от житейска светла пяна:
до късче изгрев – късче късен залез.

Вървя през този ден и в шепа нося
две капки бисерен нектар от цвете,
прозрачен полъх вятър сенокосен
и ястребова сянка по небето;

от утрото – лазур и бучка злато,
от Дунав – светла влага сребротечна,
ухание на пръст от равнината,
от старите могили – шепот вечност;

небе след дъжд, по локви разпиляно,
студен светлик на синепръста мълния...
Вървя на дните пъстри през поляната
и шепите ми с чудеса са пълни –

красив зигзаг на пеперуден полет,
небесна синка, като извор чиста,
безмълвен взрив на кълнове наболи,
роса, като момински смях сребриста...

Когато нощната заря засвети,
разпръсквам всичко, в шепите донесено,
по синята коприна на небето
и върху светещия лист небесен

подрежда вятърът това, което
съм съхранил от бягащото време.
За мен това е път през битието,
за вас е просто стих или поема...