автор: haboob

Понякога, когато губя вяра
се питам: `И защо ми е поезия!?`
Но ето, паля старите рецептори,
пълзя нагоре с дланите геконови,
записвам се в невидимия спектър,
товаря звездни нишки в галеони.

И вакуума потрепващо се населява,
чрез начертания от мен изплетени.
`Да или не`, троично прекроявам,
залисан като ембрион във ретина.

Залутам ли се твърде скоростно,
забивам си петите в относително,
събуждам се да бъда користен,
във свят безкрайно ненаситен..