автор: Albatros

Сякаш някой злодей с тежки пръсти за гърлото изгрева стисна –
на парадни, на черни дивизии срещу мене потеглиха сиви вълни.
Изгълтаха плажа, чадърите, нацепиха лодките, юрнаха курортистите,
Вавилонската кула се срина във мен на чакъл и на прах в съсипни.

Остри тръпки змийорстват под шала ми – птици пронизаха залива,
въздухът сви се и хукна в тръстиките, и се вряза в морето – кълбо.
Слизах сам към вълните, а от кея – в ачѝка! – се хвърли – запален –
най-прекрасният кораб на света – най-пияният кораб! – Рембо.

Сякаш черни баячи – хоризонти и бряг над мъртвец телеса ли събраха?
Моят огън припламна, припуши – небесата забиха на камък чела.
Тетраподът изскърца, вълноломът езика си глътна, огъна се – сякаш
нейде кротко из мен безлюбовно се сляха разбълникани антитела.

Дните влачеха лигави грибове – фустанелата дърпаха трескави,
завъртяха си бесовете из парка в хепънинг тонове мъртви листа.
И, каквото можахме – изпяхме, а каквото изпяхме – оплескахме! –
иде ред да се вдигна, да пропея към пустините с първи птичи ята.

А Пияният кораб замина – аз снова като пес в съблекалните –
вир вода съм, цял светя от фосфор! – аз съм капка от водния прах.
Ако утре, в зори, поне с бялото на окото се погледнете в огледалото,
затворете очи и минете през мен по брега, на който вървях.