автор: severianin

“Всяка рана ми принадлежи...”
Павел МАТЕВ

Раздадох ви това, което носех
и туй, което по наследство имах.
Оставих си една торба въпроси,
оставих си една главня – за зимата,
оставих си косите побелели,
една дузина песни недопети,
една пътека и една постеля,
една искра – сред мрака да ми свети...

Защо отново чукате на прага?
Какво съм ви останал длъжен още?

Вземете просяшката ми тояга
и огъня ми, който свети нощем;
постелята вземете, и главнята,
и песните, пътеката вземете...
Аз ще остана сам сред тишината,
щастлив между земята и небето,
защото белите коси са с мене
и раните ми никой не поиска,
и зъзнещото на студа търпение,
и белезите на хиляда риска.

А всичко е тъй тленно и нетрайно –
въпросите ми стават безполезни,
догаря огънят,
умират тайните,
пътеката накрая ще изчезне.
Но все по-бял перчемът ми ще свети
и раните ще ми принадлежат.
И зная –
ще гасне огънят ми в снеговете,
но белезите ще са с мен до края!