автор: barona_36

Денят изви опашката на кит
над битието, изначално голо.
Общуването се превръща в мит.
Kлечиш над интернетния си полог.

Илюзията, че си надделял
страха от всички временни раздели,
се свива като коте във чувал,
оставено на прага ти в неделя.

Представата за общност и уют
е романтична и преодолима:
и да мълчиш, ти може да си чут,
от Бог дори отписан - да те има.

И да те има, ако в дълг не си
пред себе си поне, за да възкръсваш.
Тъй, както копче на конец, виси
доброто в теб и може да се скъса.

И да се мяташ като акробат
между прощална ласка и обида,
светът по-беден или по-богат
без теб ще е, когато си отидеш...