автор: nikikomedvenska

Уличен музикант... Треторазрядна работа, казваш... Щом е на улицата, или е бездарен като хлебарка, или никакви връзки няма.
Не знам как е по вашите места, но в нашия град има една голяма улица, по която коли не минават. Ларго й казват и целият град се търкаля по нея. Ако искаш да срещнеш някого, два тегела по ларгото – и си го намерил. Няма зима, няма лято – камъни да валят, хората си знаят пътя всеки божи ден. Сигурно и затова къде що има циркаджии и музиканти, всички си избират някое местенце на ларгото и разпъват инструментаруима. Преди идваха цигани с мечки и маймунки, ама нали разни фондации казаха, че не било хуманно, та вече мечки и маймуни няма, само циганите клечат под дърветата. Но в нашия град си ги има много, та колкото и да се правят на маймуни, пак не струват. Понякога идват и музиканти. Случи се веднъж някаква група от Парагвай ли, от Мексико ли, ще те излъжа. Но пък голям концерт направиха. Хем с интересни дрехи, хем музиката им хубава, хем ухилени до ушите, сякаш не свирят в някакъв забучен в Балкана град, а на „Ла Скала” на сцената. Два дена им се радвахме като деца, после си заминаха.
Но не за тях ми е думата. За един гайдар искам да разкажа. Кой е, откъде е – един Господ знае само. Чух я от отдалече, още от долния край. Гайдата де... Лакътуши между клоните на чинарите, извива се като змия. И също като змия се впива право в сърцето ти и не те пуска, доде не те замъкне при гайдаря. Вървиш по ларгото и нищо друго не чуваш – ни Малина, ни Калина, ни някоя друга нейна посестрима, дето се съдира да грачи от заведенията. Гайдата те е хванала вече и те води... И колкото по напредваш, толкова повече народ. Събрали се като на митинг и слушат, все едно Господ им свири. Спрях се и аз. И разбутах навалицата. Да го видя... А той – застанал с гръб, облечен с дънки и с една бяла, ама бяла риза. Като сняг бяла, ти казвам. И свири, ама чак ризата му свири. Откъде я извади тая гайда, бе братче? Душата ми изгори направо... Самодива да бях, гората бих оставила само да ми свириш деня и нощя.
А хората слушат, слушат, току се стреснат и хукнат пак по своите си работи. Но все се обръщат да видят гайдаря.
И имаше до него една шапка. Голяма шапка, капела някаква. И беше пълна с пари, а хората продължаваха да хвърлят... А парите се трупаха около шапката... И аз хвърлих. Не помня колко бяха – 5 ли, 10 ли лева. Ама помня, че ме досрамя, че нямам повече да дам.
На другия ден пак хукнах към ларгото, но гайдарят го нямаше. Повече не дойде, дивакът му с дивак. Един ден само – покъса ни сърцата и си хвана пътя...
Уличен музикант, казваш – треторазрядна работа. Тъй ли? Много здраве имаш, викам, от ларгото!