автор: geostal

Аз съм едно селско училище, носещо името на светите братя. От няколко години вече не приемам ученици. Оптимизира се училищната мрежа в общината и аз останах празно. Децата пътуват с едни жълти автобуси до града и обратно. То и колко деца са, ама все още ги има.
Пред мен е училищният двор, просторен и голям, с остатъци от баскетболно и футболно игрище. Всичко потъва в бурени, пък съм в центъра на селото, вдясно е автобусната спирка, вляво е читалището. То си работи, има библиотека, развива самодейност. Още по-наляво е църквата от 19 век, носеща името на Свети Георги Победоносец, до нея е камбанарията, от която все по-често се носи звън за някой починал. Отсреща е кметството, площадът, където се вие хоро, когато селото има празник. Там е и паметникът на загиналите във войните от 1912 до 1918 година. Пак отсреща е и някогашният магазин за хранителни и промишлени стоки, както и ресторантът, който отдавна не работи, а преди сватбарите се веселяха там. Едно, две кафенета допълват този пейзаж.
И аз съм старо училище, наследник съм на още по-старо, чак от 19 век. Ама така – менят се времената, а с тях и хората. По-рано бях чисто и спретнато, отдалеч се червенеех, сега съм с неопределен цвят, наскоро и покривът ми протече, взех да се лющя и, както върви, може да рухна след някое време. Никой не ме иска, защото ще трябват доста пари, за да ме оправи. Наскоро се чу, че може да ме преустроят и в мене пак да има живот. Щели да ме правят старчески дом, че много възрастни хора са самотни, младите отдавна избягаха по градовете, а и в чужбина. Много се плаша, като чуя думи, завършващи на –ИЯ!
Помня всичко! Първо беше КОЛЕКТИВИЗАЦИЯ и част от хората се преместиха в града да търсят препитание. После дойде ИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯ и още хора избягаха в града, но си пътуваха обратно, защото тук имаха домове. Помня едни автобуси с ремаркета, всяка сутрин хората се тъпчеха, за да отидат в града на работа, а вечер се прибираха. Но в общинския център взеха да строят панелки, раздадоха на хората тия кутийки и селяните станаха граждани – не пътуваха вече всеки ден, а тук останаха техните родители. После си прибраха децата в града, за да учат там, и лека –полека селото взе да намалява, а и моите ученици. Викам на родителите:”А бе,хора, нека си стои детето тук, свикнало е, въздухът е по-чист, да се радват баба му и дядо му, пък като завърши осми клас, нека отива в града да се доучва!” Не ме послушаха, искали децата им да са при тях и те гражданчета да станели.Имаше години, когато имахме толкова много ученици, че ръководни кадри умуваха дали да не отворят и гимназия тук. Но не стана…Стана великото преселение. Години след години и сега хората са около 1000, а беше време, някъде в средата на 20 век, когато селото почти достигна 4000 души – като днешните малки градчета. Но това е МИГРАЦИЯ…
Дойде ДЕМОКРАЦИЯ и се случи, каквото се случи. Почти никакъв поминък, хората си взеха по някоя крава, работеха по върнатите нивички след ДЕКОЛЕКТИВИЗАЦИЯ-та.
Образуваха се и кооперации, ама и те несигурни, не може да се разчита на тях. Зададе се и ЕВРОПЕИЗАЦИЯ с нейните разпоредби и директиви – какво може да се гледа и какво не може, добре , че кокошките ни са поне свободни, та свободно да им ядем яйцата.
Преди години във всяка къща имаше овце и агнета, имаше прасета, хората отглеждаха редовно и копринената буба, още си стоят черниците около оградите на къщите. Но и това отмина…Всичко опустя.
Сега ми е тъжно, че съм самотно, непотребно, но не можеше без ОПТИМИЗАЦИЯ, защото скъпо струва издръжката ми и станах нерентабилно. При пазарната икономика е така. Стоя си тук от години и всичко виждам, всичко чувам, всичко помня. Надявам се да не ме купят и да ме направят шивашки цех, предпочитам да се превърна в старчески дом, така денонощно ще има хора, ще си общуваме, защото имаме общ живот и общи спомени, мнозина са учили в мене. Никога няма да остана без хора… при тая ДЕМОГРАФИЯ…