автор: LeeAnn

Измъкна се Паун тихо от леглото и излезе навън, в двора. Животът наоколо точно се разбуждаше. Слънцето отдавна бе подало главица иззад хълма и просветваше през листата на дърветата, а чардака оставаше в сянка.

Паун седна на слънчице и извади лулата. Отвори кутийката с тютюна и лек омайващ аромат се разнесе наоколо. Натъпка бавно лулата, запали я, дръпна веднъж и блажено се отпусна в стола. Вдигна очи, сякаш да проследи облачето ароматен дим и се загледа в чардака.
Ах, този чардак. Сякаш беше вчера като дойде да го стегне и освежи, та да го ползва за повод да поиска ръката на Елена – да покаже, че и беден да е, добър е и сръчен и ще съумее да се грижи за нея. Неговата хубава Елена – помисли си за нея и усмивка фино набръчка крайчеца на очите му. Пусна ново облаче ароматен дим и се загледа в него така, сякаш спомените му бяха изрисувани там…

Когато взе Елена за жена, направи скромна сватба – толкова му стигаха възможностите. Но и тя повече не искаше. Пренесоха се в бащината й къща. Брат й вече беше хванал гората и нито се видя повече, нито някой нещо чу за него, само слухове, на които Елена ухо не даваше…

Паун на драго сърце се съгласи да се премести. Хем бащината му къща беше малка и имаше нужда от подробен ремонт – покривът течеше, дворът не беше изравнен – как да тичат децата там, хем да не дели Елена от майка й, че откакто бай Васил почина, кака Станка трудно оставаше сама. Пък и за децата да помага…

Мда… децата. Паун мечтаеше за цял отбор юнаци, с които денем да играе и да ги учи на занаят, а вечер край огъня да им разказва истории за чест и комити…

Димът от лулата продължаваше да се издига на ефирни споменчета нагоре…

Усмихна се.

Спомни си деня, в който Елена му каза, че ще става баща. Цялата гореше от вълнение и притеснение. Той се развълнува, както в деня, в който кака Станка му каза, че му дава Елена за жена. Не стъпваше по земята тогава, не стъпваше и сега. Представи си как прегръща сина си… Искаше да има много синове… Четирима… Поне.

Странно нещо е животът, помисли си Паун и дръпна блажено от лулата. Елена беше толкова фина и изящна, че едва понесе бременността. Раждането се оказа още по-трудно и беше цяло чудо, че тя и момиченцето оцеляха. Докато Елена лежеше с треска след раждането и нямаше сили да отвори очи, Паун седеше да нея, бършеше челото й, държеше ръката й и й говореше. Чакаше Елена да го погледне, за да й каже как иска да нарекат дъщеря си.

Нарекоха я Богдана – дадена от Бога.

То така си и беше, помисли си Паун и отново се усмихна.

В този момент от къщата излезе Елена, с джезве кафе в ръце. Пристъпи бавно и приседна тихичко до Паун, сякаш да не прекъсва блаженството му. Загледа се в кълбетата дим и спомените дойдоха и при нея.

Вчера беше като дойде Паун да я иска за жена – нямаше нищо тогава, освен добрината си, а сега е най-уважаваният занаятчия в село. Оправи чардаците на бащината й къща, премести се да живее при нея и майка й (бог да я прости кака Станка), а когато се роди Богдана, седеше до леглото й и благодареше на Бог, че не е прибрал жена му. Повече деца не поиска. Казваше „Две съкровища ми стигат, аз съм скромен човек” и я прегръщаше силно. А на Богдана все припяваше „Богдано, Богдано, момиче засмяно”.

Занаятът му идваше отръки, потръгна му, стегна и баш бащината си къща и сега зестра за Богдана я даваше…

Ехх, помисли си Елена, с любов и усмивка, живота леко минава…

Вчера беше като дойде да я иска за жена, а сега на вратата сватове тропат…

Усмихна се Елена, стана и отиде да събуди Богдана да се приготвя.