автор: barona_36

От мен си тръгваш всеки миг или –
назад поели – стъпките ти мамят!
По-остри и от борови игли
черти разравят рохката ми памет.

Смехът ти палав ще се оттече
на есента в олука изтърбушен.
Виж: любовта – наплашено зверче
с носленце влажно сенките ни души.

И от върха съдбовен на нощта
разпятия листата тръпно мятат.
И подир тебе тръгнал – ща не ща –
ще стигна даже края на земята.

А щом под тънки люспици от скреж
разискрен ореол денят разбули,
ти пръсти ще притоплиш, ако спреш
над тялото ми с жътвен дъх на юли.

Или животецът ми – чернова
навярно Бог ще пренапише мъдро:
– Той бе поет и колкото живя –
живя, за да разпява твойте къдри.