автор: geostal

Здравей, сине! Отново ти пиша, мъчително се нижат часовете, дните, седмиците, месеците. Почти загубих представа за времето, всеки ден си прилича, повтаря се едно и също – като птици сме в клетка. Мисля, непрекъснато мисля,, но не за настоящето, а за миналото и за бъдещето.
Тия дни пристигнаха лястовичките, гледам ги как с кал си правят гнезденце на нашия прозорец, гледам полета им, стрелкат се нагоре-надолу, танцуват във въздуха. Такива мънички, а откъде чак са дошли, прелетели са морета и океани. Те са истински свободни, техният кратък живот е по-дълъг от нашия тук, зад решетките. Помни! Свободата е всичко! Свободата е живот, тя е полет на човешкия дух, тя ти дава крила, тя е планинското ехо, тя е водопад и бързотечна река, тя е вятърът, който донася дъждовните облаци, който измита улиците, тя е метеорен поток, свободата е песен, сине!
Аз сбърках и стоя с пречупени криле, ти си свободен, живей почтено, за да не попаднеш никога тука, за да са свободни крилете ти. Когато изляза оттук, ще полетим заедно, както преди. Помниш ли Вихрен, Кутело, Кончето, помниш ли необятния простор и страховитите пропасти, помниш ли как се бяхме изкачили над облаците – бели, пухкави, същински памук!
А помниш ли Искър и как лудо се спускахме по бързите му води, как водните улеи ни засмукваха скорострелно и после - целите мокри, уморени, но щастливи - седяхме край огъня, наслаждавайки се на пролетната свежест и, лежейки по гръб, погледът ни потъваше в небесния свод, където трептяха хиляди звезди.
В такива моменти съм се чувствал най-свободен, най-щастлив, изпълнен с надежда, с порив или как да го напиша – бил съм в състояние на полет – сега най-добре го разбирам.
Сине, когато изляза и чуя шума на тежките метални порти зад гърба си, ще бъда най-щастливият човек на света. Мисля за бъдещето и когато дойде този момент, аз отново ще полетя, заедно ще полетим, заедно ще изкачим отново най-красивия планински връх, заедно ще се спуснем по най-бързата река…Хайде със здраве, сине, пак ще ти пиша!
…………………………………………………………………………………….
Чу се превъртане на ключ, металната врата на килията бавно се отвори и дрезгавият глас на надзирателя огласи помещението и коридорите: “Затворник №1789 – при Началника!”
Зад бюрото седеше мъж на около 50 години, възпълен, с черни мустаци. “Заради добро поведение през целия период молбата ти за предсрочно освобождаване е удовлетворена. Свободен си! Вземи си вещите от дежурния! Сбогом!”
Една след друга се отключваха и заключваха врати. Последното, което дочу, преди да прегърне сина си, който го чакаше на паркинга, беше тежкият шум от затварянето на металната входна врата на затвора.
Не се обърна назад….

От конкурса "Състояние на полет" - 2012 г.