автор: Albatros

Помня три дати, на които най-истински съм казвал обичам те на Жена –
беше търкулнато камъче от водопадните ми стенания и безмълвия,
воденичните камъни мелят брашно, в тъмните ъгли излиза хлябът на светлина,
разчупи моя хляб, седни да те погледам – с птици дланите ти да напълня.

Нажежен съм до бяло, изпилен съм до крясък – продължавам да се въртя –
воденичните камъни смляха камъчето – сега държиш шепа бели прашинки.
Пясък в брашното ми скърца – минах пустини, песъчинка ти нося – не цветя,
от теб нищо не ща – само да преброиш колко са черните точици на калинката.

Лети по моите есенни Via pontici, превържи раните на гърба на света –
размотани из небесата, ятата сибирски птици са разплетени черни бинтове.
Ако мога без болка да те науча как се лети с вързани камъни на врата,
щях да започна оттам – седем камъка черни мъкне на гърба си калинката.

Аз съм свлачище, сипей, потеглил към бездни – но и птица с верни криле,
как се лети в небеса не със камък на шия – а с топла троха от порязника?
Моето топло обичам те е търкулната пепелна питка в житеното ти поле,
когато се кротна, отчекни си парче, поизтупай го от прахта –
и отнеси ме на пазвица.