автор: haboob

Чувствам се тъжeн, че трябва да изпратя тази бележка, но недостатъчно отдалечен за да кажа какво мисля.
Има два вида живот - на индивида и на обществото. Те си приличат, но се различават по дължина. Намеквам за болестта на нацията - за да се излекува, ще трябва най-малко същото време през което е била измъчвана от някакво страдание, при това ако е с млад, силен дух. Ние се възстановяваме много бавно, а всъщност това е погледнато от позицията на краткия ми човешки живот. Трудно е да се примиря, че една нация се трансформира позитивно толкова бавно. Трябва да се съглася и надявам, че животът ми ще е значителна част от промяната. Случвало ми се е да давам съвети за българско "плацебо за самосъзнание", които по-късно като прочета отново, ми действат като плесница на развихреното его. Сигурен съм, че притежавам способности над обикновените, но животът ни не протича на пустинен остров. А и така да е, съвременен Робинзон също не би издържал без Петкан и без да осъзнае, че дивакът и той са едно и също и носи отговорност за това , че има повече знания и опит от своя физически пълноценен, но заробен брат.
Преди ден-два отново прочетох история, която е банална за търсачи на неповторимото в литературата, но вечна, като репер за добрия нрав. Накратко, става дума за дете което намира птица със счупено крило, лекува я и се грижи за нея, но тя умира и родителите му тайно я погребват. Казват му, че е оздравяла и отлетяла. Никога след това не се осмеляват да му кажат каква е истината. Всъщност те са го излъгали. Това е бремето на родителите. А той се е чувствал щастлив, че е успял да свърши нещо толкова важно. Може би не e станал знаменит или преуспял, но със сигурност се е чувствал значителен.
Струва ми се всеки го желае.