автор: Silver Wolfess

Не е до колене морето. Бездна.
Бърлога за тайфуни. Вълча паст.
Животът ни –
в гърлата им приклещен –
на шията си мъкне циферблат.
Със изгрева разперваме крилата.
Безкрили –
носим спомен за летеж.
Дали ни милва Бог?
Дали наказва?
Аз отговор ще искам някой ден.
Незрящи като къртове сме.
Горе-е-е-е-е…
А хали – все с невинни имена –
кикотят се зад знака за посока,
залива ни деветата вълна.

Успехът ни е мит
и си го знаем,
но лъже се човешкото око –
изтича подир сенки,
чест,
миражи
с поредното закърпено платно.
Защо?
Натрупваме солта, белеем,
а щастието – все пред нас – във гръб.
Приличаме на смахнати галери –
оставени на дрейф,
сънуват път.
А струва ли си даже и да спориш
със всичките надигнати злини?
Веслата се нацепват от умора,
а хоризонтът мълком се топи.
Обаче нещо в мене безразсъдно
изплъзва се,
към слънцето гребе,
и давя се…
Поемам глътка въздух –
за кратък миг – частица от небе.

За лудите е този свят, за луди,
за дръзки и деца е сътворен –
аз може да умирам с пеперудите,
но никога от скука по корем.