автор: wingstofly

Чуй,

спомних си всичко!
Спомних си, когато се родих
и как нададох вик: ААААААААААА
толкова много болка
още с първата глътка въздух,
която раздира дробовете,
все едно се опитваш да поемеш въздух
на чужда планета без скафандър,
просто някой те е изритал от кораба,
и още тогава знаех,
че ще има още много болка.

ААААААААААА
много плаках, скъсвах се от реване
толкова непознат беше този свят,
но отворих очите си
и наоколо бяха цветовете
и ми бяха познати от преди
и почнах да откривам разни неща,
които ми харесваха
и в крайна сметка реших,
че няма смисъл от цялото това реване,
вече дишах равномерно
и дробовете не ме боляха,
а това беше най-важното тогава.
Повече никога не заплаках.

И светът почна да придобива очертания,
да набъбва като сюнгер,
отнякъде се появиха стени
и някакви къщи наоколо
и улицата се разклони в много улици
и по тях се движеха хаотично
други като мен, обаче не съвсем
и разни неща, за които по-късно научих,
че имат имена
всички неща имаха имена, толкова много имена -
Лъжица, Мама, Дърво, Автобус, Шамар, Татко,
Кучешко лайно в пясъчника,
а аз не разбирах за какво са тези имена,
нещата си имаха форма и цвят и аромат,
някои от тях бяха топли или студени,
хубави или лоши
и отказвах да изричам имената им,
но накрая нещата ме притиснаха до стената
и проговорих и забравих същността.

После разбрах, че мога да си играя с имената
като с топчета за пинг-понг,
и можех да карам нещата да идват
или да си отиват
или да остават.

Името на това "тогава" беше детство.
Не е истина, че детството е израстване -
растат тревите, растат дърветата,
сигурно и птиците растат, но за тях не съм сигурна -
ние се приспособяваме.

Бях облечена в скафандър, наречен тяло
и когато бях дете
приспособявах себе си към скафандъра,
нагласях вентилите на правилната чертичка от скалата
и приспособявах тази обвивка към света,
и откривах други скафандри,
които се носеха като мен в пространството,
обаче още не бях сигурна какво точно се крие под тях,
много исках да открия някой като себе си отдолу
затова ръгах, ръгах, ръгах,
опитвах се да разкъсам тъпите скафандри
с плитки, полички или смешни панталонки
и кетчуп от хотдог, стичаш се по лицата им
и мен ме ръгаха, ръгаха, ръгаха
и това също е част от приспособяването.
Тогава разбрах, че не е толкова лесно да разкъсам някого
или мен да ме разкъсат.

Точно когато си мислех, че съм се приспособила
и си мислех, че да знаеш всички имена
и да познаваш тялото си
и другите тела
е един добър завършек на Пътя
и че той ме отвел до едно безкрайно
О ла ла...

Точно тогава открих,
че имената са като скафандрите
и в тях има нещо друго
и това нещо няма име,
защото никой не знае името на Смисъла.

И изведнъж пътя се изви безкраен и стръмен,
прегази като с булдозер онова О ла ла
и започнах да търся,
а никой не ми беше казал за търсенето
и как мога да е загубя в него,
да ме погълне с огромната си паст
и да изчезна цялата в него.
И никой не ми беше казал,
че този път
е като острие на бръснач.

Обаче трябваше да намеря какво се крие под Името!

И тогава назовах много имена и много неща,
просто исках да накарам другите да си спомнят.
И някои се опитаха.

Един каза Любов е Името.

И ми даде Любов.
Толкова много любов може да се побере
в едни дълги крака и мускулести ръце
и дълги коси и няколко сблъскали се погледа.
И той ме попита: обичаш ли ме?
А аз се изсмях: няма любов.
просто хормони, които се въртят бясно
като компас в магнитна буря, химия,
физика, стонове и оргазъм..
Обаче няма Смисъл.
И той си отиде.
И после имаше още любов.
И други оргазми.
И един ден
Той попита: обичаш ли ме?
И аз пак се изсмях: няма любов.
просто хормони, които се въртят бясно
като компас в магнитна буря, химия,
физика, стонове и оргазъм.
А Той само се усмихна и каза: Има и още нещо.
И остана.

Тогава за първи път видях
същността на името
а то беше Обич
и най-накрая беше нещо истинско.

Обаче не беше Смисълът.

После някой каза: Бог.

И отидох в църква.

И Бог каза:

- Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от египетската земя ...
И се огледах и попитах:
- Господи, какъв е смисълът да ме изведеш от пустинята
и да ме захвърлиш в друга пустиня?

- Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог...
- Как мога да изрека нещо, което не зная, Господи? Кажи ми Името си!

- Помни съботния ден, за да го светиш...
- Господи, как да различа съботния ден от останалите дни?

- Не убивай.
- Какво да не убивам, Господи?

- Не прелюбодействувай.
-Любовта има много лица, Господи!

- Не кради.
- А кое не е мое, Господи?

- Не лъжесвидетелствувай против ближния си.
- А кой е ближният ми, Господи?

- Не пожелавай дома на ближния си...
- А той ближен ли е, Господи, щом домът му не е мой дом?

И други неща каза:

- Създал съм те по мой образ и подобие!
Аз съм Любов - така каза.
И отговори на всичките ми въпроси -
Показа ми ада, за да заобичам пустинята.
Прати демоните на войните, на природните бедствия,
на смъртта, на изнасилвачите, на извратените свещеници.
Показа ми многото лица на лъжата - манипулация, предателство,
подлизурство, лицемерие.
Опознах го, както познавах ръцете си, създадени за любов,
но ги стиснах в юмрук и Го заплюх в лицето:
Kой баща измъчва така детето си?
И му казах:
Eдин ден ще застана пред портите ти
и ще се разплатим,
ще ти върна всичко, което е твое!
Вече зная истинското ти име
и много пъти ще го изричам: Страдание
Обаче ти не си Смисълът!

После погледнах Образът му в огледалото
оглеждах се в много огледала
оглеждах се в много очи
и в много длани
и гледах дълбоко, навътре
и тогава се запитах: А как е моето име?
Чий е този образ и подобие на Страданието?
И открих, че телата ни пречат да виждаме,
прекалено много лъскахме тях вместо себе си
и можех да избягам от тялото си
обаче тогава нямаше да намеря истинските Думи
и нямаше да намеря смисъла.

Много разпитвах, много търсих.
Виках. Вих. Ритах.
Разкъсвах тялото си
по хиляди начини,
за да стигна до същността.
Тялото ми не обича да мисли,
получава главоболие, мигрени,
завива се презглава и се моли светът да изчезне.
А аз имах много добра идея - да избягам от тялото си
и щях да го направя,
обаче този живот ме искаше цялата.

Чуй,

Някога сме знаели истинските имена
и всички думи
и телата ни са слугували на нас,
а не ние на тях
и ето още какво си спомних:

Отдавна загубихме истинските думи,
забравихме ги в отминалите хилядолетия,
превърнахме ги в дим на огньове
някъде между първородния човек,
който вярваше, че светкавиците са богове,
а дъждовете са милостиня
и тогава думите бяха само три:

Аз,
Това, което е в мен,
и Това, което е извън мен.

Но после дойдоха други хора
и думите станаха повече,
и хората ги изричаха,
и тогава светът беше съвършен
с неясните си очертания,
с мечтите в далечните си хоризонти,
с олтарите в стволовете на баобаби,
със свободата в стъпките
и безкрайните прерии,
непроходимите гори,
и небетата, кръстосвани единствено от птици.

Чуй:

сега нямаме думи,
останаха само препинателните знаци,
запетайки с форма на бутилки от кока-кола,
скоби като тлъсти наденици, които цвърчат по скарите,
безкрайност в сметките на психоаналитиците,
тиретата в математическите формули,
с които философите изчисляват смисъла на живота,
а той е толкова прост -
всички ние сме родени, за да умрем
и няма значение колко е малък промеждутъка,
стига да си спомним думите,
а те са вътре в нас
и са на върха на езика ни
и са толкова леки за изричане...

Дори да се срутят всички фабрики,
Оборите за хора да оживеят и да разкъсат телените огради,
Барелите с мазут да се взривят,
Робите да разкъсат веригите на вещите,
Оглозганите кокали на бунтовниците да вампирясат,
Творбите на художници, извеяни с неон да срежат слънцето със острите си краища,
А слепите да поведат армади срещу блясъка на уличните лампи -

изречи ги,
смисълът е в теб,
само кажи думите -
протегни ръка на падналия,
покажи пътя на заблудения,
дай последния си залък на гладния
смисълът извира от теб
и прелива като в скачени съдове,
и така побеждаваш смъртта.

Думите тежат като камък, когато дават,
и се търкалят от върха в теб, надолу,
докъдето стига погледът ти и докъдето не стига
и повличат доброта като каменна лавина.

Изречи ги.

Чуй...

Не ни трябват много думи
не ни трябват думи като бетон, бомба, атомна енергетика,
найлонови чорапи или венчални халки.
Само ме пусни по ръбовете на очите си,
ще се спусна по речните камъни в ирисите ти,
надолу, ще излея Думите с водопадите
в бавните води на Нил
и ще напояваме пустините,
и ще никне пшеница
и бедните ще запалят пещите,
и ще пекат черните самуни
на Добротата
и ще ги раздават нататък.

Чуй ме,

Чуй:

малко думи трябват, да сме хора,
малко думи трябват за обичане!

Ти, който единствен остана до мен,
по безумните пътища на търсенията,
ти, който обичаш раните ми
и изстъргваше бодлите на изпитанията
от това така нелепо и нетленно тяло,
позволи ми да положа
уморената си душа в скута ти
и да прошепна със здрача:

Само Ти знаеш Името ми!
Моето име не е Страдание.
Моето име,
имената на всички,
които искат да бъдат Хора,
образът и подобието на Страданието,
които се оглеждат в огледалото
е Доброта.

Това е смисълът.

Ето ме, Господи – цялата,
изправена,
застанала пред портите
на вечния си дом
и ти чакаш изповедта ми.

Аз нямам сълзи, Господи,
и език нямам,
и думи не ми останаха,
изтръгнати от неверниците,
затова ти нося нож – Режи!
Режи греховете ми!
Режи дългите ми коси,
които пусна като копринени змии
да плетат капани за слабите -
връщам ти ги!
Изрежи очите ми – две ключалки,
през които гледаше
като малко любопитно дете
как течеше кръв по земята
и омразата разяждаше кората й,
и лудостта пируваше с чедата ти -
връщам ти ги!
Режи ръцете ми и нежните им пръсти,
които създаде за любов,
а очакваше да спират бурите
и да изтръгват отровните ти жила,
и да лекуват болките -
връщам ти ги!
Режи краката,
които коленичеха пред предателите,
облечени с кардиналски мантии
и устните, които целунаха
пръстена на Рибаря ,
след като три пъти пъти се отрекоха -
връщам ти ги!
Режи, Господи,
връщам ти всичко, което е твое.
Един единствен грях премълчах -
сърцето си оставих при Хората.

Намерих смисълът зад езика!
Смисълът на съществуването
е тиха доброта.
Аз намерих себе си.