автор: vetrogon

Безвремие съм...
Толкова старо...
че не помня кога е било,
малка семчица сгушена плахо
във земята до татко-дърво.
Виждах как се обичаха с мама
и увиваха нежно филиз,
как с листа я целуваше само
и я галеше с пролетен бриз.
Но пое ме животът обичан,
аз пораствах с крехко стъбло,
и укрепвах със бури епични,
ставах здраво и силно дърво.
Тъй минаваха бавно годините
и животът течеше край мен,
изживяното слагаше дирята
по кората ми ден подир ден.
Ала случи се нещо веднъж
и обърна света на глава -
в мен се скри от проливния дъжд
момък млад със девойка една.
Толкоз обич имаше в тях,
че роди се над мене дъга
и, разтърсен от корен до върха,
всеки лист се превърна в мечта.
В този миг пожелах си да бъда
като него споделено обичана
чудо случи се, мечтата се сбъдна -
филиз крехък до мене поникна.
Остарявахме бавно прегърнати,
вплели стволове, клони, листа.
Макар и вече отдавна изсъхнали,
пак се ражда от нас любовта.