автор: valiordanov

Лаят ме, нахъсано звездите,
вечер щом не мога да заспя,
от балкона щом ги заразпитвам
за Луната, грабнала съня.

Аз от лая, чак се заслепявам
и очите свикват с тъмнината.
Без да мисля, като лъч изгрявам,
изненадал в утрото зората.

Слънцето почиства ми сълзите,
топло ме целува по лицето.
Вятърът единствен ме разпитва
и шума преглъща на сърцето.

Ежедневието, клаксони надува
няколко етажа под нозете.
Всекидневието просто съществува
без и да поглежда към небето.

Аз стоя смразен като икона,
поря с поглед полета на птици.
Мой олтар в живота е балконът,
свещи са пламтящите зеници.

И отново като падне мракът,
а звездите, почнат да ме лаят,
аз ще чакам от луната знака
та поне в съня да те позная.