автор: nadya

Не ме питай...колко пъти
правих опит да се откъсна,
ръцете ми чак позеленяха,
като тънки лиани се вият
и все нагоре, нагоре посягат.
Очите ми поглед намират,
зениците като две луни са,
по котешки разкъсвам мрака
и не успявам да се изгубя.
Косите си вързах на плитка,
да не приличам на самодива,
но пак тази поляна сънувам
и огнени макове я покриват.
Краката ми боси изгарят,
а огънят сърцето обвива.
Някой ден ще се пръсне
да угаси всичките макове,
а аз на поляната ще полегна,
косите си ще разпусна,
ръцете ми кръг ще опишат,
зениците ми ще помръкнат
и ще забравя какво е очакване.