автор: LeoBedrosian

- Тате, студено ми е - малката ми дъщеря се сгуши в мен на спирката. Тежката й раница ме ръгна нежно в хълбока.
- Нищо тате. Виж колко червено е слънцето, като в Сахара, а знаеш ли каква жега е там... Колко е свеж въздуха, мммм - оправдах се.
- Тате спи ми се - не повярва на думите ми тя.
- Ставането сутрин рано е полезно и закалява волята - продължавам да се чудя как да се оравдая.
- Тате, Стоилчо го возят сутрин с кола, ние защо нямаме кола? - продължава тя с въпросите.
- С кола можеш да се блъснеш, да ти я откраднат, а освен това няма мораво-зелена като костюма на майка ти.
- Тате гладна съм - погледна ме с жалните си големи очи малкото ми момиче и ми скъса сърцето.
- Гладуването е полезно и възпитателно, знаеш ли колко колеги доценти гладуват за здраве и как добре са възпитали децата си - отговорих й през зъби като задържах две сълзи на върха на миглите си. От три дена не бях се хранил, да има за нея, но пак не стигаше.
- Тате, обичам те! - хванах се за порутената спирка да не падна от неочакваното признание. Салфетката в ръката ми вече не вършеше работа, мокра от сълзи, но стоически продължавах да имитирам сълзене от вятъра.
- Нищо дъще! Ще ти мине. И аз обичах на времето баща си в керпичената къщичка сред кокошките и овците! И бях гладен и жаден, а виж какъв ме отгледа, научен работник, доцент! И ти ще пораснеш един ден!

Ръждивия автобус изпъшка и прекъсна сутрешното ни откровение. Щерка ми повлече тежката раница със знанията и ми махна от вътрешността му. А аз останах сам да преглъщам късовете мъка на спирката и да се чудя как да кажа че вчера ме бяха уволнили от института.