автор: Agaq

Когато си толкова сам,
че оплаквачки след твоите стъпки
са улиците,
когато обуваш
босите си обещания
върху нозе овъглени
и разсичаш тихото свое обичам
като ехо за глухи слепци
и неми молитви допиваш,
намотаваш въжето върху последната
мисъл,
чувстваш нечия липса
завиваща друг -
боядисваш очите си в черно,
боядисваш очите си в черно...
И така ти се иска да не си
удобното рамо,
верния пес
(заклех си породата,
гръбнака прегризах от болката)
ако можех днес да не бъда човек,
нито пес,
а вълче подивяло за своята дажба
любов.
Но не съм...
Аз съм някакъв сън,
който няма посока
(не разбрах най-прекия път
до сърцето ти)
Потичат очите ми.
От дима е...
(пропуших)
Не, не плача.
Вали.
Днес рисувах небе и обичане.