автор: dara33

Топъл летен ден. Пек. Автобуса едвам, едвам прекосява задръстения булевард. В него хора, хора, като претъпкан чувал с картофи. Всички нервничат и от време на време се чува ядно проскърцване през зъби на някой недоволен пътник. По седалките са накацали бабите, а около тях старци, мъже и жени уморени от работния ден и ученици от по- големките.
Бременни почти не се срещат. Те заприличаха на видове на изчезване и се нуждаят от специален закон гарантиращ съществуването им. Живота безпощадно е ударил всеки от най- стария в автобуса до най- младия. Всичко това личи по отнесените погледи и изкривени лица, по липсата на блясък в очите и топла галеща усмивка. Всички сме охлюви затворени в собствените си черупки и потропващи ритмично по утъпкан черен път. Жалка картина.
Изведнъж се чува смях. Сепната една жена се обръща.
-Боже, то тук имало живи хоре бе?- учудено и цъкъщо отбелязва тя събитието.
-Вие, госпожо, ако се имате за умрела- то аз съм си жив- отсича фъфлещо един старец поклащайки недоволно оплешивялата си глава.
-Господине, вие май не разбрахте нищо или така ми се струва?
-Какво ми се струва госпожо, вие току що обявихте, че в този автобус само мъртъвци се возим Безобразие!
Тя свива пренебрежително устни сякаш всеки миг ще заплаче.
-Аман от простаци.- отсича тя.
-Ей, сега ще ви кажа кой е простак- казва разяреният старец и тръгва да скубе седналата госпожа. За ужас на хората в ръцете му остава перуката на жената.
Лицето му придобива мъртвешко изражение.
-Извинете май се поувлякох.
-Определено господине. Веднага ми върнете перуката.
Той се опитва да я намести и тя пада като откършен клон след буря.
Жената става нервна и спокойствието, което допреди миг е било изписано на лицето й изчезва яко дим.
-Веднага ми вдигнете перуката. Знаете ли колко струва? Вашата пенсия по пет.
В автобуса настъпва оживление. Всеки се включва и започва да плюва скапаното правителство и всеобщата безхаберност царяща навсякъде. Жената от седалката намества изпрашената перука на главата си. Въздъхва облекчено.
Отново се чува смях на дете.
Той е глътка чист въздух сред тълпата потънала в сивота. Очите на пътниците търсят смеещото се дете. В центъра на рейса точно на кръга на пода е седнало малко чаровно създание. То играе с някаква изпокъсана кукла и се залива доволно от смях.
-Тя е самата прелест! казва една от седналите баби.
-Тя е той- отсича явно майката на детето.
Настъпва неловко мълчание.
-Тези къдрици ме подведоха. Той прилича на ангелче.
Майката се усмихва и с крак подпира детето да не се обърне на поредния завой.
-Ма-ма, ма- ма...доволно мърмори детето и дърпа куклата за косите.
Сладкия му смях пулсира във въздуха, като грам свежа кръв влята във вените на умирающ. Това дете е светлинката в цялото огромно и потънало в апатия търбушище на автобуса, който клати пътниците като картофи в препълнен чувал.
Никой не помръдва, за да покани жената с детето на седалката.
Нищо, че такива жени са на изчезване. Още повече децата. Съвсем се стопиха. Превърнаха ги и тях в старци. Дори улиците са пълни с работещи деца, които се чудят как да изкарат стотинки за един хляб наместо да играят на жмичка. Всъщност те едва ли знаят тази игра. Тъжен препълнен автобус върви по улиците на големия град. В него толкова много животи и толкова много тъга. Сякаш в него е събран каймака на отчаяниците забравили всичко хубаво от преди. Част съм от цялото безумие и тъга.
И аз не ставам, защото усещам, че ще припадна всеки миг. Усещам как бебето ми рита и държа корема си, за да усетя по силно рожбата си. Притварям очи и се опитвам да изключа от хората и говора, който прилича на бучене на прииждаща река. Изведнъж детският смях отново се извисява над всичко. Детето от автобуса е най-прекрасното и скъпоценно нещо тук. Поглеждам го и в него виждам обещанието за едно по- светло утре. Погалвам корема си със задоволство. И аз нося още една надежда в себе си.
...
Когато детето от автобуса слезе изчезна и малкото оживление сред хората. Всеки се сви, като сгърчена стафида в кожата си.
Усещането за светлинка не напусна цялото ми същество няколко дни. Дори и сега когато чуя смях в автобуса се оглеждам. Може да е онова ангелче с разпилени къдрици, което не е момиче, а момче и играе със стара изпокъсана кукла точно в центъра на автобуса.

28.07.2004г.
София