автор: Hipitto

Виждам лист и химикал и искам да пиша за Него!
Защото ми липсва. Липсва ми неистово, нечовешки, нетърпимо. Липсва ми без да съм го виждала, без да го познавам, без дори да знам има ли го в действителност.
И да е до мен, пак ще ми липсва. Има такива хора. Или няма, но на мен ми се иска да вярвам, че поне един такъв все пак съществува там някъде. Щом ми липсва, значи трябва да го има.
Нямало незаменими хора. Вярно е, но пък има такива, които трябва да срещнеш, за да придобие смисъл собственото ти съществуване. Някой, който да се превърне в твоето „тук и сега”. Някой, който да остави кървави следи от нокти – не по тялото, а по душата и сърцето ти. Някой, в чиито очи да се изгубиш завинаги, заразен навеки от самодивската болест, която той носи в себе си.
Зверски ми липсва! Не знам как изглежда. Не знам името му. Но знам, че всички бедствия и катастрофи, всички войни, всичката смърт по света са били само увертюра към неговото появяване.
Не е човек, с когото да се обвържа. Направя ли го, ще ме съсипе докрай. Не! Той е човек за приключение. За безсънни нощи. За сутрешен махмурлук след нощ, от която нищо не помниш и не си сигурен, че искаш да си спомниш. Човек, с когото да се изгубиш в планината. Човек, който с готовност би споделил смъртта ти, но ако се опита да сподели живота ти, и двамата ще рухнете. Човек, който ще те изпрати. Неговите очи ще си спомниш последни, докато умираш. Може би само тях си помнил и когато си се раждал.
Него не мога да обичам – безнадеждно е. Но мога да го чувствам като част от себе си. И липсата му боли като откъснато парче от тялото ми. Пари като току-що изгорено. В него няма романтика и въпреки това той може да е нейното олицетворение. Може да бъде откровен до болка. Да ти посочи всяка твоя грешка. Да го намразиш дори. Да бъде повод да преследваш своето собствено съвършенство.