автор: askmi

ONCE upon a time ...

Хм! Нещо не е така!

Жили-были дед да баба ...

Абе и така не е!

Имало едно време...

Хич не било едно време, ми най ми било в днешно време!
Приказки има и днес, а вълшебствата се таят някъде около нас, жадни да им подадем ръка и да ги прегърнем.

Та живял си в едно царство, в едно укрепено господарство един човек. Живял си той мирно и спокойно в разбирателство и сговор с всичката земна твар дето Дедо Боже създал. Имало там в неговото царство цветна градинка с най-красивите цветя под Слънцето, които познавал. Навярно някъде имало и по-красиви, но тези били най-красивите за него, а и те били толкова щастливи, че са точно такива в неговите очи, че цъфтяли с най-ярките и пленяващи цветове, а листенцата им били толкова топло зелени, че могли да сгрея и най-посърналото сърце. Овошките давали най-сочните плодове, та дори вятъра се пълнел с живот при докосването им. Птичките пеели с най-кристалните и пленяващи гласчета, та чак гръмоносните облаци се опиянявали и се превръщали в бели пухкави облачета. В гората, в която живеели най-прекрасните животинки на земята, царял вселенския мир, а времето замирало омагьосано от крилата на спокойствието.
Цялото това царство принадлежало на този човек, защото самия той му принадлежал. Защото връзката им била толкова силна, че било немислимо съществуването им по отделно. Даже никой никога не си бил и помислял какво би било, ако не е така. Толкова естествена била тази връзка.
От време на време ходел човека в града, където се срещал с други човеци. Там той по един или друг начин разбирал за техните царства, разменяли опит, споделяли и всеки път, когато се връщал у дома, с блажена въздишка и влажни очи благодарял на царството си, че го има и че е с него.
Един ден, на площада, на който се събирали много хора, в сянката на една от градските сгради забелязал друг човек. Човекът също го забелязал. За секунда му се сторило, че в погледа му има нещо познато, но не се замислил и отминал. След време видал същия човек. Отново в сянка. Този път бил по-близо и наистина в погледа му срещнал усещане за нещо познато, но не могъл да разбере какво е то. Спрял и затаил дъх. В този миг, гледайки го в очите, като че попаднал в друг свят. Приличал на неговия. Толкова близък бил на неговото царство, че ако не било непознатото цвете с прекрасни бели цветове, което виждал за първи път, би се заблудил, че е у дома. Пожелал човека да покаже царството си на този човек в сянката. Искал да види на какво се радват очите му, от какво се зарежда сърцето му, кое стопля мислите му, кое носи утехата му. Поканил го и човека в сянката бил приет в царството му като господар. Слънцено засияло с най-чистата си светлина, цветовете отворили чашките си като след живителен дъждец, птичките зачуруликали игриво, като в раждаща се утрин, аромат на самодиви проникнал и в най-малката фибра на въздуха. Царството засияло с блясъка на раждаща се Свръхнова. Зарадвал се човека, че имал късмета да срещне човека в сянката. Наистина царството му било най-прекрасното и не предполагал, че нещо му липсва, но сега усетил с цялото си същество, че то станало още по-прекрасно, а той самият се усещал като прероден. Човека в сянката също бил запленен от този свят. Всичко било толкова толкова светло, чисто, красиво и мирно.
Заживели двамата, а царството с всяка минута ставало все по пленяващо и очарователно. Всеки миг бил космическа вечност, всяка вечност била магия и всяка магия била благословия.
Една сутрин, сутрин като всички други прекрасни сутрини, на челото на човека от сянката се появила сянка. Сянката започнала да расте и хвърлила сянка и в очите му. Влиянието и било толкова силно, че накрая достигнала и до сърцето му. Това не била сянка като тези тъмни и страшни. Това била дълбока и тъжна сянка. Сянката на цветето със снежнобелите цветове. Закопнял човека от сянката да се върне в своето царство при своето цвете. Желанието било толкова изгарящо, че нищо не би могло да го спре. Тръгнал си. Отишъл при бялото цвете.
Какво се случило с царството на човека ли? То си е там. Пак е най-прекрасното царство, но светлината му не е толкова ярка. Човека отново му се радва, но радостта му не е пълна, защото вече знае, че човека от сянката му липсва и винаги му е липсвал, за да бъде царството му облечено с най-ослепителното вълшебно очарование на света.