автор: yova

На мечока Тоно му омръзна да живее в гората. Събра малко неща, които му бяха нужни за из път, взе си най-дебелия кожух и потегли. В началото нямаше ясна предства точно къде иска да отиде. „Като повървя, все ще ми дойде нещо умно и ще реша накъде съм тръгнал.”-помисли си той. Тоно никак, ама никак не беше вървял дълго, през повечето време спеше или се разхождаше около пещерата. Най-далечното му разстояние беше до близката круша, дивачка. Там диви пчели си бяха направили кошер и събираха мед. През деня Тоно си хапваше сладки круши, а вечер се промъкваше да си открадне от медеца. „Ама, че живот!-помисли си един ден той.-Нямам приятели, само една круша и една пещера!” И точно тогава взе решение да напусне пещерата и крушата. Дори не се обърна да се сбогува с тях. „Така или иначе те не могат да дойдат с мен. Ще си стоят тук и ще очакват завръщането ми..” Тоно още не знаеше къде ще го отведе това дълго пътуване, а още по-малко се досещаше, че никога вече няма да се върне при пещерата и крушата.
Пътят го отведе на една горска поляна и тъй като бе вървял почти половин ден, реши да си отдъхне и да похапне някоя круша. Тъкмо се канеше да седне, когато чу тъничко гласче.

-Ей, ти, какво си намислил?!
-Как какво?! Ами ще поседна да си почина, че се уморих...-огледа се Тоно.
-А не ли редно, преди да седнеш, първо да се огледаш?
-Аз, нали това правя! Оглеждам се. Чувам гласа ти, но не те виждам!-започна да се ядосва мечокът.-Къде си?
-Седни, седни..., но да подскочиш после! Предупредил съм те!
-Ако имаш да казваш още нещо, казвай! Краката не ме държат вече...”То и аз, накъде ли съм тръгнал?!-помисли си Тоно.-Трудна работа било това ходенето. Дали да не се върна, докато е време?!”
-Каквото имах, ти казах! И аз обичам круши. Имаш ли още в торбичката?
-Аааа...това ли било?! Защо не каза, още в началото?-Тоно бръкна в торбичката и извади една круша.-Ето! Само, че на кого да я дам?
Нещо между тревите и горските цветя помръдна. Първо мечокът видя една остра муцунка, а около нея повече от сто, настръхнали остри иглички.
-Видях те! Кой ти уши това бодливо кожухче?-Тоно му подаде крушата.-Здравей, бодливко! Как ти е името?
-Били!-таралежът лакомо захапа крушата.-А ти накъде си тръгнал?
-Да ти призная честно- не знам.-отговори мечокът Тоно.-А сега мога ли вече да поседна?!
-Че кой ти пречи?-попита Били, който си падаше малко заядливец.
-Ама като се разсърдя и ставам лош! Така, че не се заяждай! Яж си крушата...-Тоно се опита се да изглежда ядосан, но много не му се отдаде.
-Не се ядосвай, аз само така си приказвам. Иначе ми е много самотно, като ми видят бодлите и всички бягат от мен.
Тоно се настани удобно на поляната и извади от торбичката още една круша. „ Круши, круши, ама сега да имаше и малко медец!”-помисли си той.
-Ще ми кажеш ли как се излиза от гората?-попита Тоно.
-Защо ти е да излизаш от гората?-попита на свой ред Били.
-Омръзна ми да живея в гората, затова и тръгнах на път.
-Виждаш ли онази пътечка?-и Били му посочи една твърде тясна пътека между дърветата.-Все по нея, все по нея и си в долината.
-Благодаря, Били!-Тоно, който си бе отпочинал, се накани да тръгва.
-Нали знаеш, че в долината няма толкова много дървета и пещери...Къде ще се скриеш?
-Че защо ми е да се крия?!-учуди се Тоно.
-Идва зима и ще стане студено.
-Тогава ще си направя къща, да ме пази от студовете.
-Ха, ха, ха...Много материал ще ти трябва за къща като те гледам колко си голям.
-Май си прав...,ако ме домързи, винаги мога да се върна обратно...”А дали да не го направя още сега, докато не е станало късно?!”-поколеба се Тоно.-Аз ще тръгвам! Искаш ли още една круша?
-Ей, накъде се разбърза? Сега с кой ще си говоря?-Били си представи колко самотно ще му стане, като си тръгне мечокът.
-Къща ще правя! По пътя ще събера дървен материал и като слезна в долината започвам. После и на гости можеш да ми дойдеш.-покани го мечокът.
-Така да бъде! На добър път, тогава!-натъжи се Били.

Тоно се изправи, разкърши рамене и помаха за довиждане. Пое по тясната пътека през гората. Много ли вървя, малко ли...така и не разбра, но както се бе умислил без малко да падне в реката. И понеже това бе река, а не планинско поточе, водите иÌ бяха буйни и разпенени, а бреговете скалисти и стръмни. “Ами сега?! Какво да правя?-Тоно се огледа за мост или някакъв брод.-Колкото съм тежък, то и мост да има, едва ли ще ме издържи!” Мост имаше няколко метра по-нагоре по реката, но бе въжен и много нестабилен. Току до него, от бурята се бе прекършил, един голям бор и стигаше чак до отсрещния бряг. “Ей на това му се вика спасение!-зарадва се Тоно.-Ще тръгна по стеблото на бора и ще се придържам за въжето на моста.” И макар да се страхуваше от високото мечокът събра сили и тръгна по облото стебло на бора. Доста се поизпоти, докато достигне отсрещния бряг, но се справи.
-Ура! Браво на мен!-извика Тоно щом стъпи на брега, а ехото повтори след него:
-Уууааа...ррааавооо...ееен...
-Браво я! Ама не теб!-поправи го мечокът.-То аз май съм поотслабнал след тази дълга разходка. Я, гледай ти и сам си говоря!-стрестнато се огледа Тоно. “ Тъй е то, май трябваше да взема Били за дружинка, а аз дори не сетих да го поканя.”

До долината оставаше оше малко път, дъветата започнаха да се разреждат. Но Слънчо нямаше как да знае, че на Тоно му е необходима още малко светлина, за да стигне долината. Той се търкулна зад планината и стана тъмно. “Уффф...ще се наложи да пренощувам тук някъде, ако вървя в тъмното и мога да объркам пътя.” Мечокът се настани удобно до ствола на един огромен дъб и заспа. Околността се огласи от мощното му хъркане.
-Бъъърррр...зззъъъхх...иуххх...
Катеричката Нили, която тъкмо се приготвяше за лягане, подскочи.” Какво е това?! Да не би да има земетресение?!” Нили бе много страхлива, но любопитството иì надделя и тя подаде глава от хралупата си. Огледа се и видя спящия мечок под нея. „Сигурно е много уморен.”-помисли си тя. Точно по това време семейството врабчета, които живееха в клоните на дъба, разтревожени се развикаха.
-Помощ! Помощ! Нападна ни огромен звяр!
-Кой ви е нападнал? Защо си измисляте? Не виждате ли, че спи...или може би искате да го събудите?!-скара им се Нили.
-Помощ! Помощ!-продължиха да викат врабчетата, сякаш изобщо не я бяха чули.
-Ееее...престанете де! Ще събудите цялата гора!
-Кой, кой?! Нападат ме!-стресна се Тоно и отвори очи. Огледа се за звяра, но не видя никой наоколо.-Какво става? Къде е този звяр?
-Помощ! Помощ!Звярът се събуди...Олелеле, дечицата ни!-врабчетата си знаеха своето.
Тоно съвсем се обърка. Изправи се, за да може да вижда по-добре, но отново не видя звяр наоколо. "Хъммм...Не виждам никой наоколо. Да не би аз да съм звярът!-замисли се той.-И какво ми е зверското?! Че съм голям, голям съм, но само толкова. И нямам намерение да нападам когото и да било."
-Здравей!-обади се Нили, която от известно време го наблюдаваше.-Цялата гора се разтресе от твоето хъркане и врабчетата се уплашиха. Аз съм Нили, а ти кой си?
-Здравей, Нили! Аз съм мечокът Тоно. Уморих се и съм заспал дълбоко, нищо не съм чул...Врабчетата ме събудиха.
-Няма как да те поканя в хралупата си...много си голям. Най-много едната ти лапа да влезне вътре.-усмихна се Нили, докато оглеждаше мечока.
-Благодаря за поканата! Ако не ти се спи, остани още малко навън при мен. Че ми е скучно сам.-помоли я Тоно.
Нещо тупна наблизо до него и се чу тъничко гласче. Врабчетата се развикаха още по-силно. Тоно се наведе и взе в голямата си лапа малкото пиленце, което по невнимание бе изпаднало от гнездото.
-Звярът хвана детенцето ни!-развикаха се още по-силно врабчетата.-Помощ! Помощ!
-Сега, какво да правя?-озърна се Тоно.-Гнездото е много високо, а аз не умея да се катеря..
-Дай го на мен!-обади се Нили.-Аз мога да се катеря и ще се опитам да помогна.

Врабчето бе много уплашено. На Нили й бе много трудно да се покатери, заедно с него, но успя да се справи. Остави внимателно малкото, треперещо пиленце в гнездото и се върна обратно. Като видяха, какво се случи, врабчетата изведнъж засрамено млъкнаха. Прибраха се в гнездото и наоколо стана тихо. Нощта бе почти преминала и Слънчо разроши върховете на дърветата.
-Време ми е да тръгвам!-каза Тоно и попита-Далече ли е долината?
-Не, не е. С твоята крачка бързо ще стигнеш. Какво ще правиш в долината?-попита на свой ред Нили.
-Първо ще си построя къща, а за после...още не съм решил.
-Лек път!-пожела му катеричката.-И хубава къща де си направиш!
-Довиждане, Нили! И да ми дойдеш на гости, като стане готова...-покани я Тоно.

Мечокът потегли отново но път. Торбичката му бе почти празна. По пътя, той се огледа за пречупени клони и сухи дървета, трябваше да си набави материал за къщата, преди да е стигнал долината. И защото бе голям и силен, Тоно с лекота принесе събраното. Когато стигна края на гората и началото на долината, той изглеждаше много странно. Отвсякъде стърчаха разни клони, а сред тях се виждаха само две очи. "Това трябва да е долината!-помисли си той.-Сега ще трябва да си намеря подходящо място за къща." Някъде наблизо течеше река, а наоколо пак имаше дървета, но бяха много по-малко. "Я гледай ти?! Круша!-учуди се Тоно.-Тъкмо място като за мен!" Мечокът разтовари клоните, набра си круши и поседна да си почине. И докато умуваше как да си направи къща, заспа. Сънува пещерата и там бяха всички приятели, които бе срещнал по пътя. Похапваха си круши и бяха много щастливи. Когато се събуди, потърси с очи пещарата, но от нея нямаше и следа. "Къде съм попаднал?-разтърка очи Тоно и се огледа.-Аха! Сетих се! Да се хващам за работа, че слънцето, ей сега ще ми избята." Избра подходящо място, някъде между крушата и реката. После дълго умува откъде да започне. "Сега да имаше и кой да ми помогне?! Никак не съм наясно как се строи къща..." И защото нямаше кой да му помогне, се наложи да се справи сам. Първо окастри клоните, струпа ги на мястото и започна. Цял следобед дялка и чука. Заби окастрените клони дълбоко в земята, после ги привърза един към друг с лико. "Кръгла ли да я направя или квадратна?!-дълго се чуди Тоно и накрая реши.-Ами...каквато стане!" Когато притъмня, къщата бе почти готова. Оставаше само да сложи последните клони за покрив. Уморен мечокът полегна по средата на новия си дом и отново заспа. По някое време се събуди. " Още е тъмно!"-каза си той и отново заспа. И така на няколко пъти се събужда, но пак бе тъмно наоколо. "А бе няма ли да съмва вече?! Или нещо е облачно навън?!" Накрая стана да провери и учудването му бе голямо, когато разбра, че е забравил да сложи прозорци и врата на къщичката си." То... затова е все тъмно! Че то няма откъде да влезне слънцето вътре...Ами сега какво да правя?!" Нещо прошумуля около него и го стресна.

-Ти, като реши да строиш къща, първо до ме беше попитал!-обади се тънко гласче.-Построил си я върху моята и сега накъдето и тръгна все в твоята къща попадам.
-Как така върху твоята?!-учуди се Тоно.-Аз като започвах около мен си бе съвсем празно!
-Моята къща е под земята, сигурно затова не си я видял.
-Че кой прави къщи под земята?-попита мечокът, който все още се оглеждаше да открие притежателят на гласчето.
-Ами аз, например!
-И коя си ти?!
-Дани!-отговорш мишлето и застана пред Тоно.
-Е, добре дошла в моята къща, Дани! Ама няма какво да те нагостя, крушата остана отвън, а аз така съм се залисал, че съм забравил да сложа врата и прозорци.
-Разбрах! То и аз няма откъде да излезна навън. В капан сме.
-Че обърках, обърках..., за което много съжалявам! Хайде все пак да помислим как да се измъкнем от капана...трябва да има някакъв изход.
-Имам остри зъби и за себе си мога лесно врата да направя, но ти си много голям и няма да можеш да излезнеш от там.
-Това означава ли, че можеш да направиш дупчица в дървото?-попита Тоно.
-Разбира се, че мога.-отговори Дани.
-А много дупчици можеш ли да направиш?
-Мога, но ще ми е нужно повече време.
-Имам една идея. Само, че не знам дали ще ти допадне...Аз ще отбележа къде точно трябва да е вратата, а ти ще направиш дупчици, една над друга. Ако си съгласна, да започваме!
-Ще ти помогна..., но трудно ще достигна високото...-замисли се Дани.
-Като стигнеш високото, ще помагам. Ще те държа в лапата си, докато правиш дупчиците. Не знам само какво ще правим като огладнеем?!
-Аз имам достатъчно храна в къщичката си.-успокои го Дани.-Все ще измисля нещо за хапване...

Дани бе сръчна мишка и дупчиците се появяха бързо една над друга. Там, където не успяваше да стигне иÌ помагаше Тоно. И така, малко по малко Дани успя да очертае цялата врата. Сега вече бе време да се включи и мечокът. Той опря гръб на очертаната врата и я понатисна малко. Чу се силно скърцане и цялата къща потрепери.
-Ей, внимавай! Ще събориш къщичката си!
-Внимавам аз, внимавам! Уж, полека, ама май не си знам силата. Като едното нищо, ще я съборя.
След още няколко опита, нищо особено не се случи, само от дупчиците задуха вятър. А и навън стана тъмно.
-Хайде да си отдъхнем.-каза Тоно.-Идеята ми май не беше от най-добрите...
-Ще стане! Ти, само не бързай.Навярно дупчиците са малко, утре ще направя още.-успокои го Дани.
-Дано си права! Как ми се хапват круши, а торбичката ми е празна.
-Аз ще те нагостя. Нали сме нещо, като къща в къща. А моята е от по-рано, все едно си ми на гости.
-Да бе! Чувствам се като натрапник, че и капан ти заложих.-натъжи се мечокът.
-По този въпрос вече сме се разбрали, всеки греши и нека не го обсъждаме повече. Е, аз отивам да сготвя нещо вкусно и ще се върна. Ти няма да успеш да влезнеш в моята къщичка. Много е тясна за теб. -Дани се отправи към вратата на своята къщичка.

Освен сръчна, тя бе и добра домакиня и домът иÌ бе много подреден. Влезна в килера, където държеше продуктите си и си замисли какво да сготви. "Какво ли обичат мечките?! Забравих да попитам. Ще направя овесена каша."-реши тя. Включи котлона и сложи върху него най-голямата си тенджера. "Дали ще му стигне да се нахрани?! Аха, сетих се! Имам и мед, ще прибавя към кашата." Не след дълго и кашата бе готова.
-Ех, че хубаво ухае!-възкликна Тоно.
-Надявам де и на вкус да ти хареса...-поколеба се Дани.-Е, количеството не е много.
-Не се притеснявай!-усмихна се Тоно.-Ще ми стигне, а ти няма ли похапнеш с мен?
-Аз вече ядох и не съм гладна. Време е да си починем, че утре ни чака труден ден. Лека нощ!-каза Дани и се запъти към своята къщичка.
-Лека нощ и за теб!-изпрати я Тоно, който бе много щастлив, след като си похапна от овесената каша.
На сутринта Дани, която имаше навика да става рано, тихичко отвори вратата и след като видя, че Тоно още похърква, се върна обратно. „Хъммм...поспаланко-помисли си тя.-Сага е моментът да го изненадам с нещо вкусно.” После дълго тършува в килера за подходящите продукти.
Тоно отвори очи и задуши въздуха. Ухаеше на палачинки с ягодово сладко. „Ей! Аз май съм на път да си проспа деня!-помисли си той.-Колко хубаво ухае! Учудващо е как това малко мишле успява да се справи с всичко това.”
-Ехо! Добро утро!-Дани се появи на вратата с малка тавичка пълна с палачинки.
-Добро да е!-отговори Тоно.-Как успяваш да се справиш с всичко това?
-Раннобудна съм и докато ти спеше...А и не е толкова трудно.

След като двамата приятели похапнаха, се заловиха отново за работа. И тъй като си бяха отпочинали, новите дупчици в очертаната врата се появяваха бързо една след друга. Когато Дани приключи своята работа, Тоно без проблем успя да събори вратата и слънцето весело надникна в къщата.
-Успяхме! Успяхме!-зарадва се мечокът.
-Нашият капан си има врата и вече не е капан!-Дани изскочи навън след Тоно.
-Я гледай ти! И крушите са узрели!-Тоно напълни торбичката си.-Благодаря ти, Дани! Без твоята помощ нямаше да се справя.

Какво се случи после? Ако случайно минавате през долината,някъде между реката и старата круша все още се намира къщата на Тоно. Тя вече си има врата и прозорци. И е обзаведена по всички правила за една къща. Двамата приятели все още живеят заедно, къща в къща. Дани помага на Тоно да се справи с готвенето, а той е станал учудващо бърз. Понякога идват на гости и приятелите му от гората. Само пещерата е много самотна, но това е друга приказка.