автор: dimension

         По действителен случай, с промяна на личните имена


Понякога си мисля за тях.
И се чудя как досега не съм ви ги разказала.
Без популизъм.


Тръгнахме миналото лято с приятели да се разходим извън града, да видим една крепост. Катерихме се по кули и баири. Правихме си пикник в гората.
На връщане към града решихме да идем при рибарите на брега на Дунав, да си купим риба, залеза да видим.
Свърнахме няколко километра надолу, към едно от „богатите”, както ние ги наричаме, села.
Риба нямаше. За рибари да не говорим.
Приятелите ми предложиха да идем у тяхни познати, които рибаруват.
Къщата, в която отидохме, се намира на около 200 метра от брега на реката, нависочко. Дворът е неголям, но невероятно живописен – водоскоци и каскади цветя.
В края на двора, пред къщата, бе разположена голяма веранда с 4-5 маси по нея. На крайната маса, откъдето се вижда реката, хапваха три жени.
Домакините ни посрещнаха усмихнати. Не бяха се виждали с приятелите ми повече от година.
- Имаме хваната риба, ама не е за вас - намигнаха ни - В забоите на реката я ловихме, кога се оттичаше след прибоя, та мирише на тиня.
Предложиха ни почерпка.
Мъжът на приятелката ми пожела бира и кебапчета на скара. Класика в жанра.
Зачудих се как така „поръчва” почерпката. Разказаха ми, че тук е своеобразно заведение, поръчваш и плащаш. И изглежда като да си на гости.
Домакините са пенсионери. Чичо Стойчо и леля Недка. И на двамата не мога да дам седемдесет и шейсет и пет години съответно. Младолики и жизнени. И безкрайно емоционални – един през друг говорят.
На приятелите ми може и да са разказвали преди, но отново разлистят историята на живота си.
Стойчо бил главен механик на голямо предприятие. Двамата с жена си работили заедно. Построили два апартамента. Той имал и работилница за частни железарски услуги. Като се пенсионирали, оставили апартаментите на децата, работилницата, и се прибрали на село. Стигало им толкова напрежение (?)
Обаче...
Непосредствено срещу реката, в ската на брега, има бунгала, построени вероятно през соца. Купили около десетина (може и повече) от тях, ремонтирали ги, оборудвали ги. Пуснали ги под наем. Какви ли хора не идвали да отсядат – от най-неизвестни, до депутати. Много художници идвали – стояли по месец дори, съзерцавали реката, рисували.
Че и един писател веднъж дошъл – смеят се – на него пък му се чудели как прекарва часове на платнен шезлонг, гледайки реката, без да мърда.
„Свят шарен – казват – ама лудите са по-разноцветни.”
Семейството работи 20 дка (!) царевица и не знам колко още люцерна (по нашия край така казваме на детелината). Доскоро се справяли двамата, ама вече се налагало да плащат на хора от селото да работят на нивата. Понеже пък и отглеждат няколко прасета, кози, крава, много кокошки. Месото от животните консервират в буркани, съхраняват го във фризери. Яйцата не могат да изядат даже заедно с гостите, продават ги. Продават и мляко, и сирене, домашно приготвено.
Случвало се често да им се обадят по телефона: „Лельо Недке, тръгваме от София, да ни сготвиш супица от домашна кокошка, ориз с бяло месце да ни опечеш. И най-лявото бунгало да застелиш, че по края не се притесняваме да вдигнем аларма.” Тук цитира дори имена на известни бизнесмени и политици от национално ниво.
(Опороченият ми финансов мозък веднага светва червено – как се изплъзват на данъчните?...)
Сякаш прочела мисълта ми, леля Недка обяснява: „И от злобари не ни е страх, като ни изпеят, като дойдат данъчните – че какво, гости имаме, храним си ги! Ценоразпис да виждате, касови апарати? Пък гостите доволни, хем евтинко, хем домашно.”
Поискахме безалкохолно.
- Я, булче – казва ми – отиди в оная страничната стая, има две витрини, донеси.
Тръгвам.
С мен тръгва и приятелката ми.
Като влязохме, ахнах. Пълно с цветя – по прозорците, по мебелите. В саксии, сандъчета, кутийки, много, много, много цветя. Фиксирах веднага едно, дето все не мога да го захвана. Приятелката ми - хръц – откъсна ми едно хасче. Попритесних се.
Като се връщахме, като ни видя леля Недка с цветето, като притъмня тая жена...
- Що – казва – ми кършите цветята вий? Да ме бяхте попитали, да ви откърша, че знам откъде, а вие така – цветето да ми развалите...
Земята ми остана без под.
Приятелката ми заобяснява, че като сме вземали бутилките, сме бутнали цветето, та се отчупило клонче.
(Дрън-дрън, то си беше в другия край на стаята.)
Почервеняла от притеснение, на всичко отгоре отнесох един лакет в ребрата. Личяло ми.
То не стига, дето само мълчах, та съвсем ми заби харда.
Както си се черпехме, към масата се поприближи едно момиче.
Едно такова никакво, мъжка стойка, мъжки облечено, нескопосано малко. Ама какво момиче беше – само очи! Огромни, ококорени, уплашени, учудени! Очи!
Приседна до чичо Стойчо.
- Ванче – пита я той – бира ще пийнеш ли?
- Аха-аха – съглася се момичето, смее се и се криви глуповато.
По-късно разбрах, че е не е първа младост. Изглеждаше наистина момиче, независимо от развалените и липсващи зъби, от загрубялата кожа, тук таме пропъстрена с белези и драскотини.
Като постоя при нас, чичо Стойчо я подсети:
- Я, Ванче, време е за козичките.
Тя скочи, свърна зад къщата.
И започнаха домакините да разказват за Иванка. И ми се събраха очите, и ми се отвориха устата, и ми настръхна перушината...
Приятели били с шефката на Психодиспансера. Един ден тя им „приплакала”:
- Недке, дайте някое семейство, да осинови едно мое момиче. Не мога вече в Психото да го държа.
Търсили, питали, никой болно момиче не иска.
Иванка е с олигофрения. Изобщо не можела да говори, издавала само звуци. Физиологичните си нужди вършела както и където падне. Била почти кожа и кости. Тридесет и две годишна.
И решили Недка и Стойчо да я вземат.
Голямо ходене било по инстанции, социалните пътека до тях направили. Аз лично се учудих, че на хора на тяхната възраст са дали разрешение. Не помня вече, но май споменаха и за дебели връзки.
Взели я. Остригали й косата (била опаразитена). Облекли я. Сложили я да спи в стаята им. Научили я да се стиска, докато иде в тоалетна. Да се храни чистичко. Да се умива. После да се къпе сама. Да ползва дамски превръзки. Като се поотпуснала да не реагира панически на човешки контакт, я завели на гинеколог. Спирала й сложили. Че то... почнало пред портата да излиза момичето, из махалата да ходи...
След няколко месеца я отделили сама в прилепено до къщата бунгало. Сложили й телевизор. Научили я да сменя канали.
Включили я в работата. Елементарни нещица в началото – да полива с маркуча, да пренесе това-онова. Все по петите им ходела.
Сега, година след осиновяването, момичето можеше да говори. Е, неразбираемо на места, плашливо още, но говори.
Тъй бързо, както изчезна, тъй рязко Иванка долетя с мръсни гумени ботуши, ама ухилена, носеше кофичка прясно мляко.
- Вижте я - приповдигнато повишава глас чичо Стойчо – козите дои вече!
Приятелката ми ми прошепва възмутена:
„Как не ги е срам, това ненормалното го взели, нали безплатна работна ръка, що да не им работи! Пък кой знае и какви помощи за него получават...”
„Напротив – казвам й – нямаш представа какво правят те за нея.”
Не се разбрахме.
Стойчо ни разказва, че другата седмица отивал на Павел баня да се полекува. Че и някоя булчица ако се завъртяла.... (отбелязах наум, че навремето е бил голям красавец)
- Оооо, ще се завърти тя, ама тииии... Ти какво ще завъртиш? – присмива му се Недка.
Позахладя, идеше дъжд, трябваше да се прибираме в града.
На изпроводяк, Недка ме прегръща свойски:
- Ти, булче, що само мълчиш? Да не се обиди за цветето, дето се скарах? Ето, друго клонче ти отчупих (така и не се хвана това цвете). Аз само тъй си кудкудякам, не съм лош човек.
- Не – казвам – не съм обидена. Просто съм шашната. Не съм срещала хора като вас. Да знаеш – Мартин Карбовски ще ви изпратя.
- Че, изпрати го, де! Те какви големци са идвали у нас, че тоз ли няма да посрещнем?
Качихме се в колата, запръска, на заден видях чичо Стойчо да прибира трактора под навеса.
И като се изля възхищението ми на водопад в колата, и като нямах млъкване...
„Ти пък – големи възхищения! – скастри ме приятелката ми – Що се заблуждаваш, тия са такива хиени, не виждаш ли – всичко в пари обръщат! Заробили се на село, по нивя, по обори, не им стига цял живот работа, че и туй нефелното го взели, демек – вижте ни колко сме благородни! Знаем ги таквиз божи кравички...”
Може и да е била права.
Аз не знам.
Година след срещата, си мисля няколко неща (без популизъм):
Не съжалявам, че около месец след това се разделихме с приятелката ми.
Но е тъжно...
Съжалявам за две неща:
Че не целунах ръка на леля Недка.
И че още не съм писала на Карбовски.