автор: rupani

Горещ летен следобед. Аз си лежа на тревата, под едно дърво и дремя. Чарлз, моят дакел, хърка, легнал на корема ми. Жуженето на насекомите и шумът на листата ми действат успокоително.
Изведнъж дочух глас - “Боже, закъснявам!”. Отворих очи и видях заек, вдигнал лапа към муцуната си, сякаш гледа колко е часът.
Докато осъзная какво съм видял и чул, заекът се шмугна в близките храстите. Мързеливият Чарли, усетил, че нещо се движи наоколо и може да го изяде, скочи от корема ми.
Аз се разсъних окончателно.
За мой ужас Чарли подгони заека. Викнах му няколко пъти, но нищо не се получи. Изправих се неохотно, сънлив и сърдит.
Лаят на Чарли изведнъж заглъхна. Това ме разтревожи сериозно. Белият заек с часовника мина на заден план.
Навлязох в храстите.
Изведнъж почувствах, че пропадам. Беше толкова изненадващо, че не успях да направя нищо.
Блесна някаква светлина и аз изгубих съзнание.

÷
Когато се свестих, в началото не виждах нищо. Но усещах грапавия език на Чарли да ме ближе по лицето. И по устата! Боже, мразех това...
Бързи отворих очи. “Чарли, къш!”, извиках аз и надигнах глава. Огледах се. Намирахме се в подножието на някакъв склон. Вероятно бях паднал по него. Раздвижих си крайниците - нямах особени натъртвания. Чарли весело подскачаше около мен.
“Глупчо, къде ме домъкна!” промърморих аз. Чарли клекна и изплези език. Гледаше ме някак особено. После погледна нанякъде и тръгна натам. “Чарли, чакай!” извиках аз и се затътрих след него.
Пак се сетих за заека. “Сигурно съм заспал и съм сънувал говорещ заек, а после съм се търкулнал по този скрит склон”, помислих си аз. В такава жега никак не ми изглеждаше чудно. Странно, растенията около мен изглеждаха някак непознати. Чувствах се малко глупаво.
Започнах да си подтичвам.
Това ме облекчи. Чарли бягаше напред и мяташе ушите си. Слизахме по някаква пътечка. Над главата ми прелетя малък птеродактил и се шмугна сред сините листа на едно дърво. Гледах да не изпускам Чарли от очи. Трябваше да го настигна. Непознатата местност ме плашеше.
В главата ми пак изплува бялото животинче с каишката на лапата. Опитвах се да се сетя как му беше името, но нищо не излизаше. Странно, цветовете наоколо като че ли бяха различни. Защо небето е такова? Не можех да се сетя за името на цвета. Като че ли се казваше... За Бога! Дори не мога да произнеса тази дума!
Най-после настигнах Чарли. Беше спрял в края на пътеката. Пред него имаше една жена, която ни гледаше уплашено. Беше млада и хубава. Бях изненадан, не мога да кажа неприятно, но не знаех и как да реагирам.
Чувствах, че нещо не е наред, но не можех да отгатна какво.
Стояхме така десетина секунди, без да мръднем и по едно време жената започна да ми се усмихва. Аз също се усмихнах, но почувствах някакво отмаляване в коленете клекнах. Виеше ми се свят. Жената се изплаши и побягна от нас, викайки нещо на непознат език. Чарли се обърна към мен, но не можа да ме задържи и аз изпаднах в несвяст.
÷
“Виктор, събуди се! Виктор!”, чувах някакъв глас, който ме зовеше да отворя очи. “Добре, добре! Нищо ми няма.”, казах аз на гласа, “Ей сега ще стана.” И отворих очи.
Над мен се бе надвесил Чарли, очевидно радостен от събуждането ми. Близна ме по носа. Аз се надигнах и седнах.
“Хайде, ставай, Виктор!”, каза ми Чарли, “Много интересно място е това!”
“Какво му е интересното?”, помислих си аз, “Голяма поляна, в единия й край стадо овце пасе тревата, под надзора на едно куче, в другия край шест кучета играят на нещо, яхнали човеците си.”
“Ти никога не си ме носил на главата си, Виктор!”, каза ми Чарли, “Я ме вземи, да отидем и да погледаме”
Взех Чарли и го качих на главата си. Той ми каза да се затичам и да го занеса при играещите кучета и човеци.
По пътя Чарли възклицаваше непрекъснато “Ама, че кеф, как не съм се сетил досега да те яхам?”, на което аз отвръщах “Не ми стига, че бягам, ами и те нося! Ще ми се пръсне сърцето!”, а Чарли отвръщаше: “Не се противи, Виктор, трябва да свикваш да ме носиш. Още колко работа съм ти намислил...”
Когато стигнахме до игрището, бях вир вода и дишах като астматик. Една кучка, от тези, които седяха около игрището и наблюдаваха играта се обърна към Чарли с явен укор в гласа. Чарли се засрами и ме накара да го сваля на земята, след което ме остави да си почина. Аз се проснах по гръб и започнах жадно да гълтам въздух.
Когато се посъвзех, се надигнах и се подпрях на лакти. Загледах се в играта. “На какво ли играят?” замислих се аз. “Играят на поло.”, отвърна ми Чарли, “Могат да удрят топката само със стиковете и трябва да я вкарат във вратата на противника. Някой път трябва да опитаме.”
Кучетата се бяха вкопчили здраво във вратовете на потните полуголи хора, които бягаха насам натам с едни криви пръчки в ръце и гонеха една бяла топка. “Моля ти се!”, помислих си аз, “На такава глупава игра не играя.” “Играеш, играеш!”, отвърна ми Чарли, “Ще потренираме, като си починеш.”
Докато си говорехме така на ум, някакви сенки паднаха над нас и се обърнах да видя, какво има. Два коня с кучета върху тях пръхтяха над главите ни.
“Стражари!”, каза ми Чарли.
Едното куче извика на Чарли и започна някакъв разговор. Чарли ми каза да се изправя и да си запаша ризата в панталона. Кучето на коня, извади нещо от чантата си и ми го подаде. Чарли ми каза да си го сложа на врата. Беше някаква каишка.
Като я закопчах, както ми обясни Чарли, кучетата на конете ми заповядаха първо да клекна, после - да стана и накрая си отидоха. Тази каишка малко ми стискаше и аз се оплаках на Чарли, но той ми каза, че не може да ми помогне сега. Аз се опитах да махна каишката, но нищо не се получаваше. Явно раздразнена, че й пречим да гледа играта, една кучка ми каза да се наведа и бутна някъде с лапа по каишката, в следствие на което почувствах врата си по-свободен. Това ме умири и аз седнах до Чарли.

÷
Когато играта свърши, кучетата слязоха от хората и се насочиха към някаква сграда, полу-скрита от дърветата, които обграждаха поляната. След тях тръгнаха и кучките, които наблюдаваха играта. Чарли и аз останахме последни на игрището.
Една кучка, която водеше ниска, симпатична, облечена в черна рокля жена с черна коса се отдели от групата и дойде при нас. Заприказва се с Чарли. Жената, която ми се стори странно позната, дойде при мен и ме огледа от глава до пети.
- Как се казваш, - запита ме тя
- Виктор – отвърнах аз – А ти?
- Малвиа – отвърна жената – Много си шик!
Дрехите ми бяха потни и смачкани.
- Благодаря, - казах аз – Много ми е горещо и ме стяга под мишниците.
- Съблечи се малко.
“Да се съблека, ама като не знам как?”, помислих си аз. В същото време кучката се обърна към мен и ме запита как се казвам. “Виктор”, отвърнах й аз. “Дай лапа, Виктор!”, каза ми тя и аз протегнах ръка към нея. Кучката я помириса и ми каза “Добър Виктор! Браво на тебе!” После продължи разговора си с Чарли.
Явно говореха за дрехите ми. Чарли ме накара да съблека жилетката си, като ми обясни как да разкопчея копчетата. После свалих и ризата си. Кучката и Малвиa ги огледаха с любопитство. Малвиa ги обръщаше насам натам пред погледа на господарката си, после ми ги върнаха.
Аз, останал по потник, се чувствах вече по-добре. Тръгнахме към края на поляната, натам, накъдето бяха изчезнали другите кучета и хора.
- Накъде отиваме? – попитах аз Малвиa
- Ще ни дойдете на гости – отвърна тя – Наистина ли сте загубили паметта си?
Аз бях доста учуден от въпроса й, макар, като размислих, да открих, че не си спомнях нищо от преди да се свестя и да ме яхне Чарли. От къде обаче Малвиa го знаеше?
- Господарката ми каза. – осведоми ме Малвиа - Каза, че ти и твоят господар сте си загубили паметта и не знаете как сте попаднали тук.
- Да, на мен поне всичко ми е странно тук. – признах си аз – Имам, например странното чувство, че съм те виждал преди.
Малвиa се разсмя.
- Защо се смееш? – попитах аз учудено
Малвиa ме погледна в очите и стана сериозна.
- Не се сърди – каза ми тя – Това е изтъркан лаф, с който често се опитват да ме свалят. Може наистина да не си спомняш, но се видяхме в края на поляната, когато ти припадна.
- Хм, - напънах се аз да си спомня, но нищо не се получи – всичко ми е като в мъгла. Нищо не си спомням.
- Карай, - потупа ме Малвиa по гърба – с времето може и да си спомниш.
Бяхме стигнали до едно широко място, където имаше спрени файтони и впрегнати в тях коне. Качихме се четиримата в един файтон и потеглихме по един път.
Конете теглеха файтона, ние си седяхме - аз и Малвиa на едната седалка, Чарли и господарката на Малвиa - на другата, и си приказвахме.
- Вие да не идвате от Ламурия? – запита ме Малвиa
- Не знам. Какво е това Ламурия?
- Една страна, за която всички говорят, но никой не се е връщал от там. – каза Малвиа - Много странно изглеждате – ти и твоят господар.
Погледнах Чарли. Наистина, всички кучета, които бяхме видели досега си приличаха – бяха на ръст колкото Чарли, но ушите им бяха щръкнали, козината им бе по-дълга и бяха сиви на цвят. В муцуните наистина имаха разлика – някои имаха бели петна, някои – черни, но никое не беше като Чарли – кафяво, с къс косъм и увиснали уши.
Аз от своя страна бях доста блед, пълничък и космат, докато Малвиa и другите хора тук бяха със загоряла кожа и забележимо мускулести, но не забелязах някой да има толкова косми по тялото като мен. За това ли ме бяха облекли с тези дрехи? За да крия космите си? Странна работа!
Огледах се накъде вървим. Бяхме стигнали до градина с овощни дървета. По дърветата се катереха маймуни с кошници на гърба и събираха някакви плодове. Когато кошниците се напълнеха, маймуните слизаха и ги изсипваха в големи каруци, теглени от едри коне. Работата вървеше много ритмично. Тук-там се виждаха кучета, които надзираваха дейността на маймуните и конете. Когато каруците се напълнеха, конете ги отнасяха и на тяхно място идваха други коне с празни каруци.
Когато овощните градини свършиха, минахме покрай едно място, на което работеха заедно хора, слонове и маймуни. Надзираваха ги няколко кучета. Слоновете носеха главно тежки работи, като дървета, и кошове с камъни, а хората, и маймуните сглобяваха нещо от дърветата, и камъните. Когато попитах Малвиа, какво правят, тя ми каза, че не е много наясно, но тук скоро щяла да се появи къща.
От другата страна на пътя няколко огромни стегозавъра влачеха тежки железни зъби в една нива, надзиравани от едно куче на кон.

÷
Полека-лека, стигнахме до града, в който беше къщата на Малвиa и нейната господарка, която, както вече разбрах, се казваше Груш. Аз вече чувствах известна умора, вследствие на лавината нови впечатления, която ме бе засипала през последните часове.
Колоритът на града обаче ме разсъни. Къщите бяха най-разнообразни по форма но безцветни - в един и същи сив цвят, който се компенсираше от голямото разнообразие на растения в градините и животни по улиците.
Покрай нас минаваха кучета, хора, камили, коне, слонове и всякакви по-дребни гущери. Повечето животни, с изключение на кучетата, бяха заети с някаква работа. Някои пък, просто се разхождаха с господарите си, като нас с Малвиa. Имаше много файтони, теглени от коне, но понякога се срещаха и леки двуколки с впрегнати в тях велосираптори или щрауси. Имаше и много кучета, които яздеха хора или коне, а понякога горили и шимпанзета.
На коне и бързоноги динозаври яздеха главно полицаите. Те се отличаваха от обикновените кучета по това, че имаха каски на главите си.
По пътя се разминахме с един файтон, в който се намираха няколко жени и техните господарки, явно приятелки на Малвиа и Груш. Те бяха много впечатлени от нас с Чарли. Малвиа, а и господарката й не пропуснаха да се надуят от гордост и да изстискат всичката завист, която можеха да пуснат женските същества от съседния файтон. С това обаче си изпросиха няколко ядни забележки на изпроводяк:
- Как ли ще го посрещнат Варкул и Медей? - говореха си жените от файтона, докато се отдалечавахме от тях.
- Кои са Варкул и Медей? - попитах аз, забелязал явното притеснение на Малвиа
- Нищо страшно – усмихна се тя, но не много убедително – Двама простаци, които си мислят че владеят нашата улица и жените по нея. Напоследък не съм ги виждала, но ако се появят, не им се връзвай на приказките и няма да има проблеми.

÷
Най-после пристигнахме в къщата на Груш и Малвиа, която се намираше на тиха уличка, недалеч от центъра на града. Конете вкараха файтона в двора, Малвиа ги разпрегна и вкара на местата им, после им даде храна. После влязохме в къщата и вечеряхме – Груш и Чарли - в една красива стая на първия етаж, ние с Малвиа – на двора.
- Защо се интересувате толкова от дрехите ми, Малвиа – запитах аз, като се наядохме и седнахме сред цветята в двора.
- Аз и Груш правим дрехи за хора – каза Малвиа – Господарката разбира повече от тези неща, и казва, че такива дрехи, като твоите, за първи път се появяват в този град. Ще забогатеем доста, ако се научим да ги правим и ние.
- Дано си спомня нещо за тези дрехи – казах аз и Малвиа ми се усмихна много хубаво.
- Сами ли живеете с господарката си? – запитах аз, след като помълчахме малко и се наслаждавахме на малките летящи гущери, които пикираха над цветята в здрача на увяхващия ден.
- Сами – каза Малвиа – Господарката се раздели с господаря преди три години, а моите деца ги продадохме миналата година за добри пари.
- Не ти ли е мъчно за тях – запитах аз объркан
- Не, – каза Малвиа – бяха от Варкул и Медей – глупави и груби като тях. Взеха ги за носачи или за борци, не знам точно. Аз раждам все момчета.
- И ти какво правиш по цял ден? – запитах пак, като помълчахме малко – Дрехи ли шиеш?
- Да, - отвърна Малвиа – имаме доста поръчки. Освен това помагам на господарката с къщата и конете. Утре може да ми помогнеш да поправим файтона, защото сама не мога да вдигам толкова тежко. Ти с какво си се занимавал всъщност?
Малвиа взе ръцете ми в своите
- Ръцете ти са много фини. – каза тя – Можеш да шиеш и дрехи.
- Може и с това да съм се занимавал. – засмях се аз.
Моментът стана смущаващ и ние замълчахме.
- Я! – каза изведнъж Малвиа – Това падна от тебе.
На тревата до мен имаше някаква кутийка. Малвиа я взе в ръка и започна да я разглежда.
- Ау! – извика изплашена Малвиа и изтърва кутийката
Кутийката падна на тревата и също изпищя, макар и по-тихо. Нещо в горния й край светна.
- Какво е това – попита ме Малвиа, все още изплашена – Хапе ли?
- Не знам – казах аз и взех смело кутийката.
Светлината в горния край постепенно угасна. Прокарах пръст по кутийката и тя изписука отново. Този път не я изтървах. Светлината в горния край се появи отново.
- Сигурна ли си, че падна от мен? – попитах аз.
- Да, – каза Малвиа – падна някъде от тук.
Малвиa пусна ръка около таза ми. Аз се смутих доста.
- Ето! – каза радостно Малвиа – От тази гънка е паднало
И ръката й смело влезе в една гънка от дрехата ми. После бързо излезе
- Извинявай! – каза Малвиа и се смути
- Няма нищо! – отвърнах й аз и сам проверих какво има в гънката.
Нямаше нищо. Опипах се за други подобни гънки и намерих още една от другата страна. От там извадих една малка кутийка и някакви блестящи неща, вързани с метална тел.
В кутийката имаше малки бели зрънца, които миришеха много силно и нещо ми подсказваше, че са за ядене. Лапнах едно и в устата ми се разля сладост. Подадох едно зрънце на Малвиа. Тя го помириса, после го близна и го лапна с голяма доза предпазливост.
- Ммм – каза накрая тя – Това е бонбон. Не съм яла такива до сега.
После разгледахме връзката с блестящи малки неща.
- Приличат на ключове – каза Малвиа – Господарката има подобни, но доста по-големи. С тях отварям разни врати.
Сетихме се за странната кутийка, която пиукаше. Да я разглеждаме обаче не ни остана време. Господарите ни извикаха в къщата.
- Прибери тези неща и не мисли за тях, докато си близо до господарката – каза ми бързо Малвиа, докато ставахме от цветята – или поне докато не ти махнат каишката.
Нямаше време да задавам въпроси, защото Чарли и Груш идваха към нас.
“Добре ли се забавлявахте, деца?”, запита ни Груш. “Чарли, тази каишка ми пречи.”, казах аз, “На Малвиа я махнаха, защо не махнеш и моята?”. “Може,” каза Груш, “Виктор е добро момче! Сигурно скоро ще станем приятели.”
Чарли се опита да ми свали каишката, но без помощта на Груш не успя. Най-накрая се почувствах малко по-свободен и така в добро настроение влязохме в къщата.

÷
“Ще спим в тази стая”, каза ми Чарли, след като останахме сами в една не много голяма стая, но за сметка на това - доста спретната. “Лягай да топлиш кревата”, каза ми Чарли. “Няма ли да ми свалиш дрехите?”, попитах аз. “Виктор,” укори ме Чарли, “не се ли научи още как да ги сваляш?”
Мъчихме се доста време и успяхме да свалим ризата и панталона. “Тези неща ми стягат!”, нервничех аз, имайки предвид едни кутии на краката ми. Чарли ги огледа внимателно, после дръпна със зъби едни връвчици и кутиите поохлабиха хватката си. Успях да ги сваля. Разнесе се неприятна миризма. “Смъкни и това”, каза ми Чарли и аз с готовност си събух чорапите. Вече можеше да си легнем. Чарли загаси лампата и легна върху корема ми.
Аз сънувах много и сънувах странни неща. По едно време Чарли ме събуди с ритници и аз паднах от кревата. Чарли ми се скара и ми обърна гръб. Пак заспах, този път на пода и за мой ужас продължих предния си сън.
Лежах по бельо, на пода на малка стая в къщата на едно куче и бях като парализиран. Крайниците ми бяха налети с олово и не можех да ги движа. Беше тъмно, на кревата до мен спеше Чарлз, моят дакел, и хъркаше. Мобилният ми телефон нямаше обхват, нямах зарядно устройство. Бях гол, беше ми студено. Исках да изкрещя, но гърлото ми беше сякаш стегнато с каишка. Знаех, че в съседната стая има една жена, която може да ми помогне, но не можех да я извикам. Зад кревата се криеше нещо страшно и аз с ужас чаках то да се покаже от там. Изведнъж то се показа и аз закрещях от ужас.
Събудих се от собствените си крясъци. Чарли пак ме нахока и ме привика при себе си на кревата. Пъхнах се под одеалото му и ми стана по-добре.
Докато заспивах се опитвах да си спомня, какво се бе показало иззад кревата. Беше някакво бяло същество с червени очи и дълги уши. Такова чудовище не бях виждал преди. После сънувах Малвиа и вече си спахме спокойно с Чарли чак до сутринта.

÷
Когато се събудихме, Груш и Малвиа отдавна вече бяха станали и шетаха. Закусихме и Малвиа ми помогна да си вържа обувките, както разбрах, че се наричат онези кутии. После Чарли ми каза, че те с Груш ще излизат в града, а ние с Малвиа ще останем да пазим къщата. Аз помогнах на Малвиа да впрегне конете, после те изкараха файтона на улицата и Груш заключи външната врата. Останахме сами с Малвиа.
Хванахме се да поправяме другия файтон, който имаше някаква повреда. Малвиа бе доста опитна в тази дейност, но не й достигаше сила и аз трябваше да повдигам тук-там. По едно време някакъв инструмент се заклещи и Малвиа ме помоли да го завъртя, защото съм по-силен. Аз се напрегнах, но явно прекалих, защото изведнъж инструментът изхвърча и прескочи оградата. Малвиа се уплаши да не сме ударили някой на улицата, но когато отидохме да видим, на улицата нямаше никого. Отдъхнахме си с облекчение и сега оставаше само да приберем инструмента. Аз понечих да прескоча оградата, но Малвиа каза, че знаела как да отваря портата и отиде да вземе едни ключове.
Когато отворихме вратата, аз излязох да взема инструмента, а Малвиа оглеждаше дали няма да ни види някой полицай, защото и двамата бяхме без каишки.
- Я виж ти – чух изведнъж глас зад гърба си – Малвиа си имала гост!
Обърнах се и получих здрав юмрук в лицето. Седнах на земята.
- Въркул! – викна Малвиа – Остави го, простак такъв!
- С тебе после ще се занимавам, скъпа – отвърна й този, когото наричаха Въркул.
Беше едър рижав мъжкар с широки гърди и големи ръце. Стоеше на метър от мен и се смееше самодоволно.
- Медей, – каза Въркул – хвани я!
Обърнах се към Малвиа и видях друг здравеняк да се хвърля към нея. Малвиа бързо се дръпна и извади от някъде дълго остро желязо. Медей се стъписа.
- Виж ти, виж ти – провлачи Връкул – Играта става интересна!
Медей и Малвиа се дебнеха в близост до портата на къщата. Аз използвах момента и се изправих на крака. Това насочи вниманието на Въркул към мен.
- Къде бе, миличик! – викна ми той и се опита да стовари още един юмрук в носа ми.
Аз отбягнах удара и се дръпнах в страни. Когато Въркул залитна и оголи дясната си страна, забих юмрук в черния му дроб. Въркул се сви на земята, мучейки като вол. Това ми помогна да го сподобия с един ритник в лицето.
Медей изостави Малвиа и се хвърли към мен, ревейки нещо неразбрано.
Нямаше време да бягам и само се наведох. Юмрукът на Медей мина над мен. Това ми помогна да се гмурна под мишницата му и да го прихвана за десния крак. Не се наложи да полагам много усилия, за да го преметна зад гърба си – неговият устрем свърши повечето работа. Медей падна точно върху Връкул.
Малвиа бързо дотича при мен, взе инструмента, за който бяхме излезли и ме задърпа към къщата.
Аз се колебаех, защото страстта на боя се бе запалила в мен, но Малвиа бе категорична.
- Прибирай се бързо! Може да дойде полиция!
Когато се озовахме в двора, тя заключи вратата и ме дръпна към къщата.
Въркул и Медей тъкмо се съвземаха.
- Хей, ела тука, нещастник такъв! Ела бе, женчо! Ела и се бий като мъж!
Малвиа обаче ме държеше здраво и двамата побойници си останаха само с викането. След малко дойде едно куче и ги прибра.
Малвиа се погрижи за кървящия ми нос с особено внимание.
- Ти да не би да си бил борец? – питаше тя – С тези ръце нямаш вид на борец, но пък иначе се биеш добре.
- Нямам спомен да съм бил борец, – казах аз – по-скоро тези глупаци не умеят да се бият.
- Тези ли? – засмя се Малвия – Въркул е професионален борец, а и Медей не пада по-долу, макар да е прост хамалин. Дано господарите не разберат какви сме ги вършили.

÷
Но господарите разбраха.
Привечер се яви едно куче, май беше същото, което прибра Връкул и Медей, и най-любезно завърза разговор с Чарли и Груш.
- Иска да те купува. – каза ми Малвиа – Това е Контес, господарят на Въркул. Той се занимава с човешка борба. Страшни пари падат от там.
Кучето скоро си тръгна и Чарли и Груш ни привикаха,и трябваше да си признаем всичко. Чарли ми се скара на всеослушание, че съм бил лош и съм набил чуждия човек, но всичко звучеше толкова фалшиво, че видях как Малвиа и Груш се подсмихват.
После двамата с Малвиа седнахме да шием едни дрехи за да демонстрираме послушание, но при мен нещо не се получаваше и след малко аз зарязах шиенето.
Гледах как Малвиа сръчно бодака с една остра игла и напъвах мозъка си да си спомни какъв съм бил преди, но нищо не излизаше. Дадох един бонбон на Малвиа, но тя някак си беше изгубила веселието си и не го взе. Попитах я какво има. Тя не ми отговори. В този момент Чарли ме извика.
Усамотихме се в стаята в която спяхме и аз притеснен зачаках да чуя, какво е решил Чарли. “Виктор,” започна той, “спомняш ли си нещо за твоите дрехи?”
Аз не очаквах такъв въпрос и известно време не реагирах, затова Чарли реши да ми помогне малко. “Доколкото АЗ си спомням, ти ги вземаше от един шкаф, но как се оказваха те в шкафа? Кой ги слагаше там?” Замислих се. Никакъв шкаф не се появяваше в спомените ми. “Нищо не си спомням, Чарли!”, казах му накрая аз и добавих: “Знам, че Малвиа и господарката се интересуват от тези дрехи и обещавам да си спомня, когато мога, но за сега нищо не мога да ти кажа!”. “Добре,” зарадва се Чарли, “бягай при Малвиа!”
Аз също се зарадвах на този развой на разговора и реших да се възползвам от случая. “Чарли, а за това спомняш ли си нещо?”, и показах странната кутийка, която носех в себе си. Чарли я погледна с голям интерес и го чух да казва: „Значи е у тебе!”, после добави “Нищо не си спомням. Пази я. Като си спомня и аз, ще ти кажа!”. И се разделихме.
Малвия ме посрещна с гърба си, без да ме поглежда.
- Чарли ме пита само за дрехите, дали си спомням нещо – казах аз
- Само това ли? – попита Малвиа и скъса един конец със зъби.
- Само това.
Малвиа се обърна рязко, при което дългата й коса се развя красиво.
- Дай един бонбон!
Лошото й настроение беше минало.
Тя продължи да шие и ми приказва дълго време. Чак докато стане време за лягане.

÷
Няколко дни по-късно аз се хванах да свърша някаква работа по градината в къщата. Малвиа ми обясни подробно какво да правя и докато тя шиеше до една леха с цветя, аз скубех тревата и я изнасях на мястото за боклук. Беше ми леко и весело и започнах да си подсвирквам някаква мелодия, която ми се въртеше в главата. Когато се доближих до Малвиа, видях как учудено ме гледа тя.
- Как го правиш? – попита Малвиа
- Кое?
- Това, - и Малвиа показа с ръце какво излиза от устата ми
- Ами, просто е – казах аз и изсвирих един тон.
- Я пак!
Малвиа се доближи до мен и се взря в устата ми. Направи опит да изсвири нещо, но нищо не стана. Пак се взря в свитите ми устни. Аз също се замислих какво всъщност правя.
Така ни свари Груш, когато се показа от къщата – Аз стоях като истукан, със сноп трева в ръцете и подсвирквах с уста, а Малвиа застанала на пръсти с ръкоделието си в ръце, се опитваше да надникне зад устните ми.
Груш излая нещо на Малвия и ние се сепнахме. Някой звънеше на входната врата. Груш ни отмина и отиде да отвори. Беше Контес – господарят на Въркул и Медей.
Чарли също се показа от къщата и отиде до входната врата. Там протече някакъв кратък но разгорещен разговор, който завърши с това, че Контес си отиде сърдит, а Чарли и Груш влязоха в къщата говорейки нещо разпалено. Ние с Малвиа гледахме цялата сцена безучастно и безмълвно.
- Мисля, че трябва да поставиш езика си зад устните, - казах аз на Малвиа.
- Чакай малко!
Малвиа изтича до къщата и влезе вътре. Аз почаках малко и после се запътих да хвърля снопа трева, който носех. Като се връщах, видях Малвиа да излиза и да се насочва към мястото си край лехата. Усмихна ми се. После седна и продължи да шие. Аз вдигнах рамене и продължих да си върша работата. Всеки път като минавах покрай Малвиа я чувах как се опитва да изсвири нещо с уста.

÷
След обяд ни накараха да впрегнем конете във файтона и излязохме в града. Мен ме облякоха в нови дрехи, Малвиа също облече една по-хубава рокля. Чарли ме накара да взема със себе си странната кутийка, която пиукаше и светеше.
Пътувахме дълго, защото мястото до което трябваше да стигнем беше в отдалечен квартал. Къщите в този квартал се отличаваха с големината си и с по-сложния си строеж. Всичко тук изглеждаше по-скъпо. Полицаите бяха на всяка крачка. Когато стигнахме до една особено голяма и сложна къща, трима полицаи ни спряха, и чакахме десетина минути, докато ни пуснат да влезем.
Минахме през огромен двор, в който имаше всякакви екзотични растения. Много хора и други животни вършеха най-различни работи. Всички бяха облечени и подстригани добре, и даваха вид, че въобще не ни забелязват.
Входната врата през която минахме бе много красива и много голяма. Влязохме в една огромна стая. Поканиха ни да седнем на красиви мебели и ни сервираха сладкиши.
..........
Не след дълго домакинът дойде. Като го видях, аз замръзнах на място от страх. Беше онова бяло същество с дълги уши, което бях видял в кошмарите си.
- Какво има? – попита ме тихо Малвиа
- Какво е това? – попитах я аз уплашен
- Заек. – отвърна шепнешком Малвиа – Много са богати. Живеят само в този квартал. Стегни се!
Заекът поздрави любезно Чарли и Груш, и седна срещу нас. Чарли извади странната кутийка и я сложи на масата. Заекът я взе, огледа я от всички страни и одобрително закима с глава. После повика един човек, облечен в лъскави дрехи и му каза да донесе нещо. Ние с Малвиа стояхме чинно на местата си и от време на време си вземахме сладки от една купа.
Господарите водеха някакъв разговор със заека, очевидно колкото да минава времето. Човекът с лъскави дрехи скоро се върна, носейки един голям пакет, който в крайна сметка бе разменен за странната кутийка. Аз взех пакета, сбогувахме се с домакина и си тръгнахме.

÷
След тази среща Чарли и Груш имаха много доволен вид. На обратния път минахме през центъра на града и се отбихме в една голяма сграда, където оставихме пакета. После спряхме пред една друга сграда и влязохме в една стая, където се срещнахме с Контес и Медей.
Кучетата проведоха някакъв разговор и Контес ни даде някакъв документ. После си тръгнахме.
Всички бяха весели, а аз малко объркан. Чарли ми изясни ситуацията: “Груш дължеше пари на това куче и сега ние му ги изплатихме. То вече не може да ни тормози.” Откога пък Чарли говореше за себе си и за Груш като за НИЕ?
После минахме през няколко квартала с хубави и големи къщи. Пътувахме бавно и оглеждахме къщите.
- Чарли и Груш ще си купуват нова къща – каза ми Малвиа – Не е ли това чудесно? Твоята кутийка ни направи богати!
И Малвиа говореше за НАС. Аз бях доста объркан и не можех да споделя общата радост. Имах чувството, че нещата се случват около мен без да ги забелязвам. Все едно, че сънувам.
- Защо не съм виждал зайци досега? – запитах аз Малвиа
- Те са много дръпнати. Не се смесват с простолюдието. Много са умни и са много богати.
- И от какво са забогатели?
- Не знам. – отвърна Малвиа – Знам само, че от тях господарите вземат каишките, които слагат на вратовете на животните. И нашите каишки са направени от зайците.
- Странна работа. – дълбокомислено заявих аз.
Разходката продължи дълго. Върнахме се в къщи по тъмно. Тук обаче ни чакаше изненада.
Няколко стражари ни вкараха и четиримата в един закрит файтон, където ни напръскаха с нещо и аз заспах.

÷
Събудих се вързан за един стол, в малка полутъмна стая, седнал срещу един заек, който гледаше отвеяно и махаше с лапи из въздуха.
- А, вие се събудихте? – каза ми той
Изненадах се, защото си мислех, че не ме забелязва.
- Защо съм вързан? – запитах аз – И защо зайците говорят?
- Вързан сте за ваша собствена сигурност. – отвърна ми заека – Често се случва клиентите ми да реагират доста бурно на това, което им казвам и могат да се наранят.
Заекът продължаваше да гледа неориентирано и да маха с лапи.
- Колкото до моят говор, вие в момента чувате преводача на мисли, пригоден за вашия модел.
- Модел на какво? – запитах аз
Заекът за първи път ме погледна директно
- Ето, започна се – каза той и ми се стори, че се усмихва – Ще ви помоля предварително да ме извините, ако употребявам неподходящи термини. Професионална деформация. Исках да кажа “подвид”. Така по-добре ли е?
- Все едно – признах си аз – нищо не разбирам.
- Ще ви осветля набързо – каза заека и спря да гледа неадекватно, и да маха с лапи. – Поради дефект в една транспортна шахта, вие и вашият домашен любимец – Чарли, сте били прехвърлени на друга планета. Загубили сте връзка с оператора на вашата планета и сте попаднали в обсега на оператора, който обслужва тази планета, а двата оператора, уви, са настроени да предлагат различни услуги, за вас, и за кучето ви. Тук то е получило доста допълнителни услуги, тъй като на тази планета кучетата са господстващ вид, а вие – обратно – изгубили сте доста от стандартните услуги, с които сте свикнал и сте слезли до нивото на домашен любимец. Загубата на услуги е била толкова значителна, че собствената ви памет автоматично се е блокирала, а сте загубили и достъпа до всички персонални данни, които се пазят от вашия оператор и на практика сте загубили самоличността си.
- За какви оператори ми говорите? – възмутих се аз - Аз да не съм мобилен телефон?
- Интересна аналогия. – каза заекът – До голяма степен моделът на мислене, характерен за гръбначните, се покрива с принципа на действие на мобилните телефони. Макар, разбира се, да е далеч по-сложен.
- И вие ли…
- И аз. – не ме остави да доизкажа въпроса си заекът и многозначително ме изгледа - Да продължим. За ваш късмет, присъствието на Чарли донякъде е смекчило удара от промяната. Неговата собствена памет не е била блокирана и това до голяма степен ни помогна да локализираме мястото от където сте изчезнали. В момента тече процедура по разблокиране на вашата памет и до няколко минути вероятно ще можем да я четем.
- Все още не мога да разбера – чувствах как паниката се надига в мен – Нали мозъкът на човека, е значително по-голям от всички други, нали за това сме по-умни и сме господстващ вид…
- Това, уви, е една голяма заблуда. Мозъкът е просто част от антенната система на гръбначните и поддържа неголяма бърза памет. Размерът му не е от особено значение за умствените възможности…
Бях разбит.
- И сега, какво? – попитах аз
- Сега ще трябва да решим, къде да ви пратим. – заекът пак започна да маха с лапи и да гледа из въздуха – Тук очевидно не можем да ви държим. Твърде е опасно. Може да предизвикате необратими малформации в контролираното бъдеще на планетата. Освен това попадате под защитата на Закона за услугите – не можем да ви държим на място с по-ниско ниво на услугите, от максималното ниво, което сте ползвали повече от 51 часа.
- Защо просто не ме върнете?
- Защото не е толкова просто. – отвърна ми заекът – Отсъствали сте твърде дълго от предишното си битие и промените там са предизвикали устойчиво разклонение на контролираното бъдеще, което в момента се изследва. Може да бъде решено това разклонение да остане, а да се прекъсне варианта в който вие се завръщате отново на Земята.
- Моля?
- Разбирате ли, - погледна ме заекът – управлението на времевия поток не е проста работа. Случаи, подобни на вашия, непрекъснато пораждат разклонения и процесът понякога е лавинообразен. Ние трябва да изберем най-доброто разклонение и да прекъснем другите, но по начин такъв, че да са засегнати колкото се може по-малко планетни интереси. Вашето преместване например е породило едно разклонение на вашата планета и едно тук, но връщането ви ще предизвика още едно разклонение там и едно тук, тъй като не можем да върнем Чарли на място с по-ниско ниво на предлаганите услуги. Освен това всички, с които сте контактували на тази планета могат да се окажат потенциално опасни за нейното бъдеще и да се наложи да местим и тях, което ще предизвика нови разклонения. Никак не е просто.
- И какви са изгледите за мен?
- В момента изследваме хората с които имате връзка на вашата планета. Един критерий за вземане на правилно решение е, доколко те ще ви приемат обратно и доколко биха ви отхвърлили.
- Как така ще ме отхвърлят? Аз съм си от моята планета и не по моя вина съм махнат от там. Трябва да ме върнете веднага!
- Аха, значи паметта ви вече се е възвърнала. Спомняте си какъв бяхте, нали?
- Да. Бях любящ съпруг и отговорен индустриалец! Хората имат нужда там от мен.
- Хм. Нека започнем тогава. Спомняте ли си жена си?
- Да, красива висока блондинка с дълги коси.
- Това е секретарката ви отпреди три години.
- Добре, добре, чакайте – замислих се аз – Брюнетка. Да, точно така – брюнетка с атлетично телосложение, малко по-висока от мен. И с очила.
- Напротив, брюнетка, с късо подстригана коса, нисичка, с орлов поглед. – каза заекът – Това което описахте преди малко беше зъболекарката ви. Не сте били много верен съпруг, нали? Доколкото виждам извънбрачните ви връзки са били….
- Достатъчно! Какво право имате да ме съдите? Това си е моят живот.
- … 15 за последните 6 години. – довърши заека и ме погледна – това е по данни взети от жена ви и от любовниците ви. Аз не ви съда, Виктор. В момента изследвам мнението за вас. Помните ли, че сте в развод с жена си?
- Да – бях леко смутен – Е, не съм бил много верен в съпружеския живот. Все пак, имам семейство, приятели, работници.
- Да, да. В момента ги анкетираме. Странно, имали сте брат, който ви е бил градинар?
- Той беше малодушен. Не можеше да прави бизнес. Истинска услуга му направих, като го взех за градинар, след като фалира.
- А жена му ви е станала икономка. Плащали са ви наем.
- В такъв свят живеем. Който се отпусне – губи. Аз обичам справедливостта.
- Хм. – каза заекът – Знаете ли колко извънбрачни деца имате?
- Едно – отвърнах бързо аз – Кой ще се погрижи за него, ако не се върна?
- Шест – поправи ме заекът
- Шест? – казах аз малко объркан – Човек се променя, нали? След развода ще мога да компенсирам всички ощетени от мен. Не съм ли нужен там?
- Това ще покаже окончателния анализ. Спомняте ли си майка си и баща си?
Този спомен в светлината на сегашните събития не бе много приятен за мен
- Не можех да си позволя да гледам стари хора по онова време – опитах се да се оправдая аз – Все пак, сега са в най-добрата психиатрична клиника.
Заекът мълчеше.
- Толкова лош ли съм бил? – запитах аз искрено учуден
- Виждате ли, - опита се да ме успокои заекът – при оценката количествените характеристики не са от първостепенно значение. Може на сто души да сте имали значение само за един човек и това да ни накара да ви върнем при него…
- Един човек! – напънах паметта си аз – Само един човек! Всичките жени с които съм бил ли изследвахте?
- За сега ви съветвам да не разчитате много на тях. Може да открием още някоя, но…
- Приятелите ми? Колко приятели съм имал?
Заекът погледна в някаква точка от тавана. После ми отвърна крайно деликатно
- За човек от вашия ранг е нормално да няма много приятели.
- Ами Чарли? – сетих се аз – Кучетата нямат ли значение?
- Имат, разбира се, но Чарли няма да се дойде с вас. Нали ви обясних за закона?
Ако не бях вързан, щях да започна да си гриза ноктите.
- Един човек, един човек… - извиках аз отчаян – Господи, няма ли поне един човек, който да ме обича?

÷
Събудих се от собствения си вик.
Лежах под една палма, сомбрерото ми пречеше да виждам. Бях потен и дишах тежко.
Махнах сомбрерото и видях една кокошка, стъпила на корема ми.
“Къш”, прогоних я аз. Тя избяга при другите кокошки, които делово ровеха из пепелта. Гледката ме успокои. Ама че кошмари може да сънува човек в тази жега! Все пак опипах врата си, за да се уверя, че нямам каишка. Никога не бях имал куче, но ако имах, щях да се отнасям с него човешки...
Погледнах къде е слънцето. Ама че дълго бях спал! Май беше време да се размърдам и да свърша някоя работа.
- Виктооор!
Този вик смрази кръвта в жилите ми. Изправих се бързо, но уви – твърде късно.
- Виктор, какво правят кокошките навън?
Срещу мен, с ръце на кръста, като бик излизащ на арената ме гледаше свирепо и дишаше тежко Малвиа - не че коремът и бе твърде голям, просто ... смъртната ми присъда за днес бе прочетена.