в памет на д-р Краси Кривошиев
9 Септември 2008г.
Рим
Пълзя по серпентините към най-високата точка на Старопланинския проход Троян – Кърнаре. По острите завои, чиито ъгли слизат до 40градуса с обратни виражи ме присвива в слънчевия сплит, защото пътната настилка от северната страна е спомен за шосе и на отделни участъци е макадам. Мисля си как върховете са и граница, знайки че по южния склон е настлан едрозърнест дебел асфалт, окантован с прясна осева линия. Човек помни първото си планинско падане. Когато е връх, жребият определя първото истинско изправяне, вътре в себе си.
Бе една от онези стародавни зими, които за радост започнаха да се завръщат в Подбалканието, с много сняг. В такова време в планината излизат само характери. Като отговорник за културно-масовата и физкултурна дейност от кърпачевия клас на руската гимназия, съм повела дванайсетина съученици от почти девическата ни паралелка. На рамото ми тежи една от онези черни, стари, ролкови кинокамери, с която трябва да направим филм за паметника-арка, увековечил щурмуването и овладяването на добре укрепения от турците проход през далечната зима на 1877-1878г. След като прекарахме една безсънна нощ в студената хижа, скупчени една в друга, в стремежа да се спасим поне от вятъра, който проникваше през стените, пропълзяваше под грейките и просмукваше с ревматична болка костите на изтръпналите крайници и вкочанени гръбнаци, чакахме късното разсъмване. По пода се търкаляха празните бутилки на изпитото вино, от чиито гърла сякаш вееше допълнителен студ, та не можех да се отърва от натрапчивата мисъл колко ще са бледи лицата на малокръвните ни момичешки фигурки с разсъмването. С първото посивяване на небето насила отбелязахме момичешката си закуска и едва развидилило се , стъпихме пред хижата. След първите стотина метра никой не го бе грижа за филма, по уморените ни лица се четеше главоболие от студа, недоспиването и изпитото вино. Не бяхме достатъчно добре екипирани за тази обстановка. Върху дебелия сняг, явно на няколко пъти бе валял дъжд, защото се бе образувала масивна, непробиваема ледена покривка. При други условия изкачването до арката е 30 минутен ход. Върхът се губеше в бяла утринна мъгла, ледът пред нас синееше и ние поехме. Бавно, без инциденти стъпихме на билото на 1590м.н.в., където ни посрещна зъбато, нетоплещо слънце, което бе достатъчно да стопи предпазливостта ни. Обръснат от вятъра, който тук е постоянен, ледът по билото бе по-тънък. Направихме филма с подготвените материали и доволни, съвсем станахме безгрижни. Основата на паметника е площадка , от която на север се виждат долините на Бели Осъм и Троян, а на юг се открива величествена в белотата си гледка към Средна гора, Родопите и Рила.
Бяхме нарамили раниците готови за връщане, когато момичето до мен стъпи извън площадката, подхлъзна се и се залепи за леда. Нямах време да сваля раницата, нито камерата, протегнах ръка и я издърпах. Когато тя се изравни с мен, от тежестта на товара и нейното тяло, загубих равновесие. Видях как тя стъпи на равното, а аз полетях с гръб към склона. В последния момент откачих кинокамерата, изхвърлих я над себе си, тя проблясна на слънцето , като врана разперила черните си полирани крила и кацна на площадката. Плъзгах се бързо надолу като набирах инерция. Напразно се опитвах да се задържа с крака и ръце, постигайки само завъртане на тялото. Скоро небето и земята се превърнаха в една безкрайна въртележка. После всичко стана протяжно като в забавен каданс и с почуда установих, че се наблюдавам отстрани. По искрящия лед летеше снежка топка, която знаех , че съм аз, едновременно с това виждах момичетата на върха истерично да махат с ръце, а някои от тях предпазливо да слизат след мен. Исках да им извикам да останат горе, но не чувах гласа си. Когато човек е в ситуацията, е странно спокоен. Установих, че мисля за януарския студ на 1878г., за неимоверно тежките условия, при които руските воиски под командването на генерал Карцов щурмуват и превземат прохода, въпреки огромния сняг, жестокия студ, невъзможното трасе и неспирния огън на противника. Въпреки прогнозите на прочутия по онова време немски военоначалник Хелмут Молтке, който твърдял, че проходът е непревземаем през зимата и който дръзне да извърши това, заслужава името на безразсъден. Това, че безразсъдното начинание на генерала се оказало успешно, подпомогнало взаймодействието на западния и източния руски отряди и движението им към Одрин и Цариград. От тези мисли ми ставаше по-добре.
Продължавам да летя и да се подмятам по склона, като марионетка ,чийто кукловод е изтървал конците. За миг успявам да видя бялата дъга на шосето, което под мен прави продължителен завой и си мисля колко ли още ще трае падането. Тогава виждам черната скала , непокрита от снега, да стърчи заплашително. Опитвам се да променя траекторията, за да заобилокля зъбера или поне да сменя положението на тялото си. Мисълта ,че гръбнакът ми ще се надене върху скалите, ме ужасява. Почти чувам как изхрущяват гръбначните прешлени и долната част провисва неподвижно. Разбира се, за всичко това няма време.Удрям се в скалата с цялата инерция набрана при падането. Отскачам и прелетявам двадесетина метрова урва, след което се размазвам на шосето. Не знам още дали съм жива, но всичко най-после свърши. Онази част, която все още наблюдава ситуацията отстрани установява, че съм спряла преди мантинелата. Отвъд нея е отвесна , дълбока пропост и изходът там би бил само един. Вече искам да се изправя и проверя дали ще мога да се движа, когато регистрирам изпълзяващата от завоя черна точка, която въпреки бавния си ход, поглъща разстоянието помежду ни. Не чувам, но разбирам как съученичките ми ужасено крещят. Полагам усилия да се изправя или поне да им дам знак, но тялото ми не помръдва. Шофьорът на автомобила също не ги чува.Така, както не вижда неподвижното тяло посредата на шосето. За първи път от времето на цялото падане започвам да се ядосвам от несправедливостта на жребия, наложен от съдбата. В следващия миг обледената броня на черната волга скрива небето над мен. Последното, което виждам са веригите на предните колела, поставени върху гуми с марка “Вида”. Снегът почернява.
# # #
Години по-късно седя под Арката на свободата. Чувствайки се на покрива на света, пред мен лежат 71 669,5ха на втория по големина от трите национални паркове в България, който е и една от най-големите защитени територии в Европа. Още в началото на август билата опалени от слънцето и вятъра са пожълтели. В средата на септември в границите на субалпийската и алпийската част на Стара планина, есента е настъпила. Развълнувана съм и леко треперя от усещането, че съм част от всичко това. Опитвам се да очертая границите: на изток – р.Габровница и р. Росица, на запад – Златишко-Тетевенската и Етрополската планина. Богата съм с 44000,8ха гори, включващи най-големия в Европа масив от вековни буки и 27668,7ха планински ливади. Под мен са деветте резервата : Боатин, Царичина, Козя стена, Стенето, Стара река, Джендема, Северен Джендем, Пеещите скали и Соколна.
Биотичната характеристика на Централен Балкан е представена от 49 типа хабитати*. Особенно ценни са тези на бука, бялата мура, скалните, алпийските и субалпийските.
Тук са класифицирани 2337вида и подвида растения, обособени в шест растителни пояса : ксеротермни дъбови гори, ксеромезофилни и мезофилни дъбови и габърови гори, буков, иглолистен, субалпийско редколесие и алпийски. Средната възраст на горския фонд при широколистните е 123 години, при иглолистните е 95г. Петдесет процента от флората в България е представена тук, от които 1900 висши растения, 188 водорасли, 229 мъхове, 15 папрати, 1 плаунообразни, 1бронецови и 3 хвощови. Установени са 166 вида лечебни растения, от които 22 са включени в Националната Червена книга.
Националният Парк “Централен Балкан” е на трето място в страната по вертикална и хоризонтална разчлененост на релефа и притежава специфична система от най-много и най-дълбоки ждрела и каньони в страната.
Фаунистичното разнообразие на безгръбначните животни включва 2387 вида и подвида. Това представлява 70% от безгръбначните животни в България. Гръбначните животни обхващат 308 вида : 6 риби, 8 земноводни, 14 влечуги, над 220 вида птици и 60 вида бозайници
Вятърът разлиства Решението на Министерския съвет от 4Юли 2001г. за Н.П. “Централен Балкан” в ръцете ми и си мисля, колко е важно, за да познаваш себе, да познаваш мястото , където живееш.
Чувствам се отговорна, защото по билото на Стара планина, по протежение от 106км. преминава главната водоразделна линия на реките от Черноморския и Беломорския водосборни басейни. Оттук водят началото си и шест от реките в България. На много места някои от реките образуват високи прагове и живописни водопади – Карловското пръскало, Райското, Бабското, Кадемлийското пръскало.
По централното било на планината минава международния маршрут Е-3/Атлантически океан – Карпати – Стара планина – Черно море/, известен с отсечката си в България като Ком – Емине.
Седя пред вратата на Старопланинската арка. От барелефа зад мен на арх. Георги Стоилов и скулптор Величко Минеков, изобразяващ хайдути, руски войници, жени в национална носия през вековете струй увереност на национална принадлежност за върховете, които ще изкача. Вярвам, независимо от тяхната височина, ще ги достигна. Зная, колкото пъти и да падна, винаги ще искам да се изправя. Горда съм от историческо-културното ни наследство. Тук са Клисурският каменнен път и Римският път “ Васильов – Демир капия – Розино”. Местата , свързани с Априлското въстание – действия на чети и надгробните места на Иван Капетан, Никола Караджов, Тодор Каблешков, Георги Търнев, дядо Фильо Миленовски. Паметната плоча на връх Курт хисар, паметната плоча на мястото на мандрата на дядо Яни. Римската постройка край античния път до станция Sub radices /с. Хр. Даново/; Римските рудници в м. Станчов полгар; м. Башмандра; врата Крали Марков караул ; Русалийският проход; Рачевата нива; Поповите гробове; Антонския превал.
Облаците се сгъстяват и снижават небето. Започва да ръми. Вятърът става по-остър и косо пронизва сърцето ми , сякаш свири през него на рог. Миг преди да премина през вратата заставам под арката. Чувствам се като език на камбана, чийто звън кънти по отсрещните била и ехото ги отнася далеч през пространството и времето. Прекрачвам през вратата и ми става свободно и хубаво. Увереността , че пред всеки човек и народ стои по една отворена врата е предопределена от жребий извън нас.
*хабитат – естествени сухоземни или акваториални области със специфични георграфски, абиотични и биотични особености, типове екосистеми, с определена хумогенност, характерен облик и еднообразни условия.