автор: abonat

Един слънчев следобед дядо Стоян и неговата домашна маймуна клечаха на брега на морето, правеха пясъчни замъци и ядяха кайсии от голяма пластмасова кофа.
Дядото вършеше по-голямата част от работата и в същото време се опитваше да научи маймуната да яде кайсии, без да гълта костилките. Маймуната пък от своя страна се забавляваше, като нарочно гълташе всички костилки и сегиз-тогиз се преструваше, че се е задавила, закашляше се и понякога дори се просваше на пясъка хъхрейки и потрепвайки, сякаш в предсмъртна агония. Тогава дядо Стоян скачаше пребледнял, прегазваше трескаво няколко грижливо измайсторени замъка и се навеждаше над голямото ръждивочервено животно, за да му направи изкуствено дишане. Тогава обаче маймуната ловко изплюваше костилката право нагоре и чукваше дядото я по носа, я по темето. Ядосан, но и облекчен, дядо Стоян се отпускаше назад, размазвайки и последните останки от замъците.
По някое време кайсиите в кофата свършиха и дядо Стоян отвори уста, за да накара маймуната да отиде за още. Точно в този момент от далечината се чу вик:
- Пощаааа! Пощаааа!
В края на плажната ивица се виждаше дребничка фигурка, която размахваше ръце. Това беше баба Гриша, жена на дядо Стоян и негов най-добър приятел. В дясната си ръка държеше нещо бяло.
“Имам писмо!” – досети се старецът. Изправи се пъргаво, изтръска песъчинките от рибарските си панталони и накуцвайки забърза нататък.
Щом дядото се обърна с гръб, маймуната ловко събра в шепата си костилките, които той беше изплюл по пясъка наоколо, налапа ги лакомо и ги глътна наведнъж. След това по маймунски се затича след стопанина си, а костилките в стомаха й равномерно потракваха.

***

Писмото беше голямо, квадратно и в единия си ъгъл имаше солиден тъмносин печат. Когато го отвориха, стана ясно, че носи добри новини. Като почетен жител на малкото крайморско градче, дядо Стоян бе получил специална награда – безплатна екскурзия до Дисниленд.
Маймуната заподскача наоколо от радост, очите й светеха, а кайсиевите костилки тракаха в стомаха й. Тя бе сигурна, че господарят й ще я вземе със себе си в Дисниленд.
Дядото обаче беше на друго мнение.
- В Дисниленд е опасно – каза той. – Човек не бива да води там деца и домашни животни.
Дядо Стоян наистина изпитваше леко притеснение при мисълта за огромното виенско колело, въртележките, които се въртят като побеснели и страшното влакче на ужасите, което, без да те пита, те отвежда право в един тунел с чудовища. “Щом аз се страхувам” – мислеше си дядото, - “какво остава за маймуната, която е толкова изостанала в развитието си, че още яде плодовете с костилките?! Едно такова преживяване може да я разстрои за цял живот.”
Напразно през следващите дни маймуната се опитваше да спечели благоволението на дядо Стоян. Тя изпълняваше безропотно всяка дядо Стоянова заповед. Рано сутрин препасваше връз корема си колосана слугинска престилка и се залавяше на работа. Доеше овцете, чепкаше вълна, не мляскаше, когато се хранеха заедно, и учтиво плюеше всички костилки. А когато баба Гриша без да иска изтърва една лъжица в казана с току-що сварен конфитюр от вишни, маймуната геройски бръкна с опашка в бълбукащата, гъста тъмночервена течност, извади лъжицата и с угоднически жест я подаде на господарите си. Но въпреки това дядото остана непреклонен.
Вечерта преди заминаването маймуната се заключи в килера. “Сърдита е” – помисли си дядо Стоян. “Нищо, нека се сърди. Ще си поплаче и ще й мине. А аз ще й донеса подарък от Дисниленд, за да види колко я обичам.”
Добрият дядо не знаеше, че маймуната се бе скрила не за да плаче, а за да се приготви за път. В една стара раница тайно беше събрала всички кайсиеви костилки, които бе изплюла през последните дни. Те щяха да й послужат за храна. Най-отгоре в раницата имаше други необходими неща – седефеното гребенче, с което се сресваше, едно малко огледалце във формата на сърце и карта на Дисниленд.
В полунощ една маймунска сянка се спусна по стената на дядо Стояновата къща. Сянката се измъкна от прозорчето на килера, увисна за перваза и тупна тежко на земята.
Маймуната се изправи, поотърси се и се понесе безшумно към гарата. Буйната й козина се вееше като конска грива, а раницата на гърба й равномерно потракваше.

***

Улисан в приготовления за пътуването, дядо Стоян съвсем бе забравил за маймуната. А когато най-сетне всичко беше готово, дядото си легна, за да се наспи добре. Нощта обаче премина неспокойно.
Първо той сънува как заедно с други дядовци се вози на електрически колички в Дисниленд. Всички се смеят, блъскат се с количките и се забавляват. Но ето – определеното време свършва и всички колички спират, само дядо Стояновата – не. Напразно дядо Стоян натиска спирачката – количката се върти като полудяла в кръг, докато накрая му се завива свят, прилошава му… и тогава дядото се събуди.
След това сънува как се върти на въртележка, все по-бързо и по-бързо, докато накрая изхвръква право към небето… лети, лети… и изведнъж започва да пада, пада… пада право върху тунела с чудовищата, пробива покрива му с глава, връхлита като ястреб сред ято призраци и най-накрая се озовава право в устата на един служебен черен дракон, който тъкмо се приготвя за обедна почивка. Драконът примлясва, пуска малко огън от ноздрите си в знак на добро настроение и бааавничко преглъща… дядо Стоян се хлъзва надолу по гърлото му, отчаяно опитвайки се да се задържи, успява в последния момент да се вкопчи в третата сливица на дракона, драконът изненадано хлъцва, закашля се... и точно в този момент дядо Стоян се събуди отново, облян в пот. Погледна към часовника и видя, че вече е време за ставане.
Баба Гриша вече го чакаше в кухнята с приготвена закуска и две чаши димящо мляко.
- И да не забравиш да ми донесеш входния билет за Дисниленд! – обади се тя, докато дядо Стоян закусваше.
Защото баба Гриша от малка си събираше входни билети за най-различни места– музеи, изложби, театри. Колекцията й наброяваше стотици пожълтели хартийки и картончета. А сред всички тях имаше един уникален билет, единствен в целия свят. Това беше входния билет за дядо Стояновото сърце. Преди много години дядото го беше направил специално за нея и й го беше подарил за рождения й ден.
- Няма – каза дядо Стоян. – А къде е маймуната?
- Още е в килера. Като тръгнеш, ще я изкарам от там и ще я изкъпя! – закани се бабата. Като повечето животни маймуната беше артистично разхвърляна и не обичаше да се къпе. И като повечето баби баба Гриша държеше в нейния дом всичко да бъде подредено и абсолютно чисто. Затова между нея и маймуната имаше постоянен конфликт. Самият дядо Стоян нямаше ясна позиция по отношение на маймунската хигиена и по време на спор според настроението си вземаше ту едната, ту другата страна.
Двамата старци заедно отидоха до гарата, където вече чакаше влака за Дисниленд. Макар че дядото щеше да се върне още същата вечер, и двамата се чувстваха, сякаш им предстоеше много, много дълга раздяла.
- Пази се! – каза баба Гриша и изтри една малка сълзичка от окото си. – Не говори с непознати и не си събличай якето, защото духа.
- Скоро ще си дойда! – обеща дядо Стоян и се качи тромаво във влака.

***

Щом баба Гриша се прибра, веднага се насочи към килера, с твърдото намерение да оползотвори времето, докато дядо Стоян го няма, като изкъпе маймуната най-основно.
От заключения килер обаче не се чуваше никакъв звук. Напразно бабата хлопаше по вратата и описваше прекрасната закуска, която беше направила. Маймуната не реагираше.
Бабата се отдалечи на две – три крачки и изгледа ключалката изпод вежди. После си пое дълбоко въздух, засили се на една страна и блъсна с рамо вратата. Пантите се откъртиха с глух трясък и в стената зейна дупка. Килерът обаче беше празен (...)