автор: theheart_ofthefire

Разголени под пръстите секунди
от восъчно печати ми оставят .
Заклевам дъждовете да се случа,
когато писъците се стопяват.

По кожата ми става някак лунно
и се разстилам тъмно отразена.
Зовът на огледалото е чуждост1
а истината ... вехне омерзена .

Опитах да изглеждам като силна ,
създадох се от вехнещи катрани .
И с първи дъх започнах да умирам-
натровена, отвътре неживяна.

Сега съм цялата от мъртви сенки,
по- празна от ръцете на палача.
И се събличам като стон от есен ,
откъсвам се от вятъра със крясък.

Сега не искам даже да заклевам,
жаравено в нощта ще се прошепна.
Уханна на акорди от надежда.
Че ще се случа като себе си.
                            Със нежност.