автор: Caniko

И цвете уханно
И бодила горчив
Повяхват, погиват
.
В древната столица Киото живеел великият министър Киомори от клана Тайра, когото всички наричали Енкай – Океан. Опиянен от голямата си власт в обществото, започнал да задоволява всякакви свои капризи и прищявки.
По това време в Киото живеели две сестри Гио и Гико, които били най-известните ширабиоши – актриси, които пеели популярни песни и танцували. Киомори ги наел да забавляват гостите му в голямата му къща на кея. Гио се радвала на изключително внимание, станала негова любимка. Той се отнасял с голямо уважение и към сестра й Гико и към майка й Тожи. Специално за тях построил разкошна къща и всеки месец сестрите получавали щедро възнаграждение, така че семейството им живеело без никакви лишения. Но Гио станала обект на завистта на някои ширабиоши.
Били изминали три години, когато в артистичния свят се появила 16-годишната Хотоке Гозен. Била истинска сензация. Говорело се, че никога градът не е имал по-добра танцьорка. Тя се радвала на небивалия си успех и не било трудно да й внушат дръзката идея да се конкурира с Гио.
`Какво ли би станало, ако изляза на сцената в дома на великия Киомори?` – помислила си тя
И така, Хотоке Гозен отишла в резиденцията на Киомори в Ниши-Хачижо. Киомори обожавал Гио и не се интересувал от други ширабиоши. За това се ядосал и се разпоредил да бъде прогонена:
`Колко е невъзпитана! Да се появи неканена в резиденцията ми? Това е скандлно!`
На Гио й станало жал за малката танцьорка и се застъпила за нея.
`Моля те, нека влезе, поне за малко...` – погледнала умолително Киомори. Не можел да й откаже. Повикали обратно Хотоке, която вече била на път за дома си.
По заповед на Киомори тя започнала да пее и танцува. Била много красива, гласът й бил чист и с особена мекота, владеела до съвършенство всяко движение на тялото си и танцът й бил едно малко вълшебство. Киомори бил поразен от представлението. Свел глава в дълбок поклон и я помолил да остане в резиденцията.
Хотоке Гозен се чувствала задължена на Гио за нейното застъпничество и за това отказала. Не желаела да я конкурира като любимка на тази сцена, но Киомори бил непреклонен и се разпоредил Гио да напусне имението. Тя го познавала добре и била сигурна, че няма надежда да се разкая за тази несправедливост. Както и се очаквало, била дълбоко огорчена. Много мислила за нещата от живота и преди да напусне къщата, написала върху тапета на плъзгащата се врата следната поема:
.
Дали тревата ще расте,
дали ще съхне без вода –
все едно, всички до една
попарва есенна слана.
Дали любимка си сега,
дали живееш в самота,
всеки, мъж или жена,
е самотен в есента.
.
След завръщането си в старата семейна къща, Гио се хвърлила на пода и заридала неутешимо, въпреки усилията на майка й и сестра й да я успокоят. Полека лека спрели плащанията от Киомори и животът им започвал да става все по-труден и по-труден, докато славата на Хотоке Гозен растяла с всеки изминал ден. Когато хората разбрали, че Гио е напуснала резиденцията, започнали да й изпращат писма и покани за участия в представления – те все още били нейни почитатели. Но Гио не им отговаряла. Прекарвала дните си в усамотение и размисли.
През следващата пролет неочаквано пристигнало писмо от Киомори.
`Мила Гио, Хотоке Гозен ни отегчава. Ела и ни разведри с твоите песни и танци`
Гио се разплакала, но не отговорила нищо. Вижадайки в какво състояние е, майка й й дала съвет:
`Мимолетният характер на отношенията между мъжа и жената е един от уроците на живота. Ти не можеш цял живот да се противопоставяш на желанията на Киомори и да се погубваш. Помисли върху това, което ти казва твоята майка. Подтисни гордостта си и иди.`
Гио, придружена от сестра си отишла в Ниши-Хачижо. Тук всичко било различно. Това вече не била сцената, на която се чувствала пълна господарка в постановките на всяко представление. Това вече не била сцената, която я карала да прелива от щастие. Това вече била сцената, която й напомняла за нещастната й съдба. Хотоке Гозен й говорела нещо, което не можело да достигне до съзнанието й. Доловила настоятеното искане на Киомори да пее и танцува. И тя се подчинила
Ето я отново на сцената. Песента й подканвала всеки да се замисли за уроците на живота, а танцът й рисувал нещастната й съдва. Никой от гостите не почувствал това, никой не видял сълзите в очите й. Те искали да се веселят и забавляват. Киомори отклонил вниманието им от сцената с други забавления. Почувствала се унижена и бързо напуснала резиденцията.С неутешимо ридание се върнала в къщи, погледнала майка си и й казала:
`Ако аз продължа да живея, ме очакват само горчивини и разочарования. Искам да се хвърля в дълбоката вода.`
Сестра й я прегърнала и твърдо заявила:
`Ако ти умреш, аз ще те последвам!’
Майка им паднала на колене и проплакала:
`О-о-х, за всичко съм виновна аз! Как бих могла да живея, ако децата ми са мъртви? Моля ви, това е тежък грях, не го правете!`
Гио се сепнала. Престанала да мисли за самоубийство. Осъзнала, че случилото се е знак от Боговете, че не този начин на живот е нейната мисия. Трябвало да напусне Киото час по-скоро. Спомнила си за красивите самотни хълмове Сагано. Отишла там и построила къща, в която заживяла като монахиня. Четяла книгите на Великия Буда и търсела истинския смисъл на живота си. Майка й и сестра й я последвали. Сезоните се сменяли и настъпила есента. Монахините наблюдавали красивите залези, любували се на нощното небе. В една такава спокойна нощ се похлопало на бамбуковата врата. Изненада ли се. Ноща била тъмна и те се изплашили. Кой ли в толкова късна нощ се скита в това усамотено място? Може би е самият дявол, дошъл да ги призове да се откажат от учението на Буда.
`Не е учтиво да не отваряме. Буда ще ни закриля!` – успокоявали се една друга. Шепнейки молитви, те отворили вратата. Каква изненада! Не дяволът, а Хотоке Гозен стояла пред тях. В очите й блестели сълзи. Гио възкликнала:
`Ти найстина ли си Хотоке Гозен или сънувам?`
`О, Гио, аз никога няма да забравя това, което направи за мен. Толкова бях огорчена, когато напусна резиденцията на Киомори. Това не ми дава мира. А и твоя последен танц ... Ти докосна душата ми. Разбрах, че повече не бих могла да пея и танцувам за тези хора. Имам нухда от сродна душа. За това тайно избягах и дойдох. Подстригах се за монахиня. Искам книгите на Буда да ми посочят път различен от този на мимолетните удоволствия.
Хотоке Гозен свалила наметалото си. Била в напрегнато очакване.
`Сега, когато стоя пред вас в този вид, моля простете ми всичко лошо, което съм ви сторила!` – умолявала ги страстно. `Ако вие можете да ми простите, искам да изучавам свещените книги и да се подготвя за следващото си прераждане заедно с вас. `
След като чула всичко това, Гио й отговорила силно развълнувана:
`Никога не съм допускала, че си страдала заради нас. Отдавна всичко съм ти простила. Ти не носиш вина за случилото се. Ние изоставихме света на завистта и празнословията. Ти си толкова млада и вече си усетила истината, а ние имахме нужда от много повече време. Ти си благословенна. За това ти се възхищаваме и мислим, че има на какво да ни научиш. Нека заедно потърсим Пътя.`

***
Минали години. Там, сред хълмовете Сагано в малкия манстир две монахини рецитирали текстове от свещените книги и танцували под тихия акомпанимент на котто. Идвали хора от цяла Япония отчаяни и обезверени, за да получат духовна подкрепа. Животът им отново придобивал смисъл и те си тръгвали обогатени с ново виждане за отношенията между хората и за скромното им, но важно място в космическия безкрай.
.
Цанка Шишкова
Приказки от Япония - кн.2