автор: 0805

След толкова много отминали празници,
в настървена надежда, че има и следващи,
след толкова свещи и панахиди по храмове,
след всяко смирение (от страх и невежество),
безпощадно ми се иска да измисли някой
световен ден за псуване и гола истина –
от цинизъм и от болка да кипи земята
и да си вярваме, че е пречистване.

В подобен ден ще стана много, много рано.
Ще си сваря кафе, за да го плисна по стената,
ще кажа на децата „Майната ви! Днес ме няма!”
и ще размажа мисълта за надпревара с вятъра.
Неистово ще закрещя, до пълно онемяване,
без страх ще Го напсувам – и без това не чува,
не, няма да звъня на истинските си приятели –
на себе си ще кажа, че без тях съм кръгла нула.

Злобно ще заплюя всеки празен лист хартия,
побелял от чакане и от студените ми пръсти,
ще се изправя гола – като истината и ще вия,
че искам да родя от теб, на тебе да го кръстя.
А щом се уморя, студенокръвно ще засъскам
към всичките си неизказани от страх въпроси,
отровно ще захапя смисъла, ще го захвърля...

И може би ще свърши този ден. Най-после.