автор: vilvar

Алармата се включи и разтърси спокойния ми сън...
Носех се в едно подтискащо оттегчение от еднообразието на всеки следващ ден, крачейки по утъпкани и познати до болка пътеки, водещи ме към една и съща крайна точка. Познат ми беше всеки дребен детайл и лице по ежедневният маршрут и можех да го премина със затворени очи, без да се блъсна в непознат обект или нечие изпратено да ме спре тяло.

Ето например сега знам, че на ъгъла ще срещна градският сранник - един от онези, дето си ги има всеки по-малък или по-голям град. Един от онези, дето се обличат странно и противно на всички приети норми за добро облекло, дето си пеят и свиркат докато вървят, без да му пука, че отминаващите ще си цъкат наум и ще го съжаляват, че е слабоумен...сещаш се за кой тип хора говоря, нали? Срещам го всеки божи ден, усмихва се на нищото и сякаш не стъпва, а лети...да му завиди човек - няма си грижи и проблеми, не мисли за семейство, сметки, неуредени отношения или злъчни взаимоотношения с колеги в службата - лесно му е на него...Спира ме и с все сила грабва десницата ми, разтърсва я с едно пискливо: "Добро утро, човече!" - и се хили, сякаш Господ е видял в мен. Обикновено малко съм подразнена от това, че точно мен си избира да ме спре рано-рано сутринта, забързана, защото всяка минута от деня ми е изчислена и подредена, а той най-безцеремонно се вмъква в деня ми и смее да наруши ритъма ми. Днес обаче нещо и на мен ми прищраква и аз решавам да се включа в играта на обърканите му мисли.
-Добро утро!- и се усмихвам и аз кой знае защо.- Къде си се забързал всяка сутрин, защо не си стоиш у вас, нали не работиш?
А той все така ухилен ми отговаря важно:
-Бързам за визитация! Искаш ли да дойдеш с мен?
"Глупости от 1001 нощ"- си мисля аз и го съжалявам наум, защото знам, че това е плод на болното му съзнание. Нещо му хлопа в главата. Обаче нещо ми прихлопва и на мен и противно на подредените ми мисли се чувам, че казвам:
-Ми добре, хайде води ме да те видя каква и къде ти е визитацията.
Какво ми става, ще закъснея за работа, ще ме уволнят, малко ли са ми проблемите, защо се забърквам в това, сега хората ще си мислят, че и аз съм изперкала, щом се движа със Жорката. И противно на мислите ми се оставям поведена за ръка и виждам, че той наистина ме води към градската болница. Божичко, как се излагам пред хората!
Жорката почти ме влачи към Детско отделение и започвам да се притеснявам, че ей сега ще извикат охраната или не дай си боже полиция, за да ни изгонят от района на болницата. Все пак това не е място, където биха търпели меко казано особенностите на един ( двама с мен ) слабоумен, нали?!
Вратата на отделението обаче се отваря още преди да сме позвънили и една от сестрите казва:
-Хайде бе Жорка, закъсняваш тази сутрин! А...това твоя приятелка ли е?- усмихва ми се тя, а аз умирам от срам, че ме вземат за подобна нему жалка нещастница.
И само за миг всичко се завихря като в объркан сън в главата ми. Знам, че не сънувам. Знам, че това е просто един от подредените ми делници и че вече съм закъсняла за работа. Жорката навлича бяла престилка, подават му една слушалка и празна спринцовка без игла ( кой е толкова луд като него да му даде игла ) , а той вади от джоба на престилката си цветен бележник, от онези, които децата оцветяват с моливчета. Щял да си записва там задачите за деня, визитация демек започва и ми смигва. Разрошен, раздърпан, но с хихикане и клоунски физиономии той влиза от стая в стая, започва да "преслушва" децата, имитирайки доктора и пуска някакви безмислени шеги, току извади спринцовката от горния джоб и имитира важните сестри, като че прави инжекции на някои от децата. А децата се заливат от смях и се струпват около него, като около казан за облачета захарен памук. Аз се чудя къде да се дяна от срам и в същото време съм повече от объркана - защо му позволяват всичко това?!?
В този момент се появява старшата сестра и тя широко усмихната.
-Яяяя, Жорката си е довел приятелка днес! - толкова е мила с мен, а аз все още се дразня, че ме смятат за малоумна.
-Той ни е талисманът на отделението- продължава старшата сестра, сякаш усетила объркването и неудобството ми и започва да ми обяснява:- Толкова лесно се работи, откакто идва при нас. След неговата "визитация", децата се отпускат, знаят, че преслушването не е страшно, приемат го като част от играта на Жорката и нашите доктори много по-лесно си вършат работата след това. А момичетата - сестрите, като тръгнат да правят манипулации, Жорката и той с тях. Е, пак си поплакват някои от децата, но с маймунджулуците на Жорката всичко върви много по-гладко. Само останете повечко и ще видите.
Аз само стоя като вкаменена и в главата ми настъпва пълен хаос...десетки въпроси за важността на моята и на стотоци други хора работа и "визитацията" на Жорката. За подредените ни умове и за болните такива на хора като него...И само за миг се почувствах толкова малка...

Разтреперена се втурвам навън и нямам търпение да разкажа на някой познат какво съм видяла тази сутрин.

Връщам се по познатият маршрут и по средата на пътя виждам леля Иванка в двора си, но днес нещо много странна ми се сторва. Нещо и тя ли е превъртяла женицата?! Гледам я аз, ходи тя бавно и боса по пръстта в някакви празни лехи, говори си сама и току си бръкне в устата под езика, извади от там нещо , па се наведе и го зарови в пръстта. Божееее, горката женица - годините ѝ много, склероза ли, какво ли е станало с нея? А тя пък взе, че ме видя - колко ли учудена съм била, щом и тя ме заговорва с усмивка:
- На луда ли ти приличам чедо? - и се хили и тя като Жорката.
-Аммм, нееее - смънквам аз и искам вдън земя да се дяна от неудобство, че съм разкрита в мислите си.- Ама ти какво правиш, лельо Иванке?
- Краставици садя чедо. Ама минавам първо земята да ме усети коя съм, що съм, какво имам нужда да ми даде. Пък семето го топля под езика си и да го навлажня с моите си сокове, та после то да ми даде от неговите си. То малко шантаво за хората може да е, ама аз тъй със земята си хортувам. То нали тя нас и ние нея един ден ще храним. Що да не се сме дружки, а?
И все така топло ми се усмихва леля Иванка. А аз съм онемяла... не знам какво да ѝ река. Права е, толкова е права, божеее !!!

Поглеждам към часовника и пак се втурвам по познатият маршрут към службата, като си мисля, че днес ми идва малко в повече всяко отклонение от правия път, който съм свикнала да минавам всеки разчертан до минута делник. Близо съм вече, след малко всичко ще си дойде на място.
Само двадесет метра преди входа на фирмата, където работя, срещу мен една майка току подръпва 4-5 годишната си дъщеричка, която палаво подскача на зиг-заг и се дърпа от ръката на майка си. Чувам майката малко подразнена да прави забележка на малката палавница:
-Хайде престани да се дърпаш от ръката ми и си върви по правия път! Закъсняваме за градината!
–Мамоооо, не могаааа, ще смачкам мравчицитееее... - почти проплаква малката и продължава да дърпа ръката на майка си. Точно така - не майката дърпаше детето, детето дърпаше майка си...

Господи, какво става - полудявам ли ?!?