автор: Gargabela

Нарисувай ме... Луната днес е пълна
и в чашата ти с вино тъй блести
като огромна капка кръв-любов безмълвна,
която лекичко на устните горчи.
По пълнолуние моливите се чупят,
така че пръсти във боята потопи.
Извай овала на лицето ми. Закърпен
копнежът върху спомена лежи.
Покривка - нежност. Пръснати листцата
на полските цветя от летен ден,
събирани със смях след дъжд. Дъгата
донесе ми я тук, съвсем до мен.
И нищо, че не си велик художник,
ще бъда най-красива на бял лист,
покорно чакащ върху стария триножник
да оживее моя образ - светъл, чист.
Червено вино, Пълнолуние и птици,
накацали на тъмния перваз.
Как гукат!... Ласка плаха, сребролица
събужда онова дълбоко в нас,
родило светлина на тънки струни,
да ни изсвирят думите, които премълча,
но аз ги чух. Прелита помежду ни
красива тръпка... Нежна е нощта.