автор: theheart_ofthefire

Аз още помня старата й къща,
направена от... няколко дъски.
Ще я намериш като свърши пътя-
към нея през баира се върви.

И някак си прилича на кутийка
със две прозорчета и нисичка врата.
Но пък е спретната. И много чиста.
С една градинка. И безброй цветя.

Цветя , които вятъра обичат
и нощем си говорят със дъжда.
Не са изящни. И на рози не приличат.
Но носят мириса на свобода.

И в тази къща я видях такава-
с прежулени от работа ръце.
Как рано , преди изгрев става
и в шепите си носи светове.

Как меси хляб от лунните прашинки
и с него храни гладните деца.
И как й стигат техните усмивки.
в които е стаено късче от зора.

Как може да говори с всички хора
за залеза , за болката , за Бог
и няма страх от никаква умора .
И в мрак да дойдеш. Среща те с добро.

Откакто я видях не я забравям.
Какво , че тя е простичка жена.
Щом не е суета. А зрънце вяра.
Аз мога да целуна. Нейната ръка.