автор: dzhagalov

През тясното високо прозорче стърчеше само един прашен лъч. В жълтеникавата му светлина се къпеха предметите в старото ателие и като че ли всичко беше във владенията на Мидас. Златни купчини от рамки, наредени покрай стените, златни съхнещи платна с рубинени и смарагдови краски, увехтели мебели, купчини със скици. Всичко блестеше с меки благородни тонове. Дори и златната верижка, залепнала плътно за врата на леко приведения Рикардо.
През тясното високо прозорче стърчеше само един прашен лъч. В жълтеникавата му светлина се къпеха предметите в старото ателие и като че ли всичко беше във владенията на Мидас. Златни купчини от рамки, наредени покрай стените, златни съхнещи платна с рубинени и смарагдови краски, увехтели мебели, купчини със скици. Всичко блестеше с меки благородни тонове. Дори и златната верижка, залепнала плътно за врата на леко приведения Рикардо.

В почти непоносимата следобедна жега, той съсредоточено разделяше пратките за вечерта. Две по сто грама, четири по петдесет и почти безброй десятки, всяка от които щеше по-късно да хвърли някой беден младеж в царството на фантазията му. Всъщност изобщо не внимаваше в разделянето на марихуаната. Беше му все едно дали някой изпаднал младок ще получи две листа повече или по малко. Лешниковите му очи блуждаеха в зелените купчини и зелени поляни заемаха съзнанието му. Пасищата на Рая.

Напористо почукване. Внезапно изтръгнат от унеса си, Рикардо остави пакетчето на масата и с уморена и отпусната походка тръгна към вратата.
Повторно почукване. Поглед през шпионката и след 10 секунди на вратата му застава високо мургаво момиче. Изглежда изморена.

- Изабела! Какво толкова бързаш.. две минути на слънцето няма да те убият, нали?

Очите й светят някак различно. Толкова много ли се обиди от това?

- Ти.. ти.. не се шегувай с това! Недей! Мога ли да вляза?

Кимване. Изабел нервно оглежда познатата стая. Дъха на лак и бои я замайва. Хвърля невиждащ поглед към масата с наркотиците и се отпуска на един от разхвърляните наоколо столове. Ноздрите й се свиват и разширяват често.

- Трябва да ти кажа нещо.

Погледа й се приковава в очите на Рикардо. Повторно кимване.

- Седни... брат ти е мъртъв.

Тишина. Залязващото слънце продължаваше да багри стаята в най-красиви топли краски. Рикардо и Изабел стояха един срещу друг, забили поглед един в друг, очи в очи, лешник, абанос. Чакаха неподвижни, сякаш думите на Изабел пътуваха дълго до съзнанието на Рикардо. Наистина. Та то беше чак в райските поляни.

- Как?

Дрезгавият глас на художника накара очите на Изабела да засветят още по различно. В широките и тъмни ириси сякаш живееше нежното було на любовта, а в черните бездни - траурното покривало на отчаянието.

- Намерен е одушен на един паркинг до площад Сан Антонио. С верижка.

- Какво?

- Бил е одушен с верижка.

Слънцето изливаше последните си златисти снопове, и стаята потъваше в мрак.

Рикардо усети залепналата за врата му златна верижка. В пасищата на Рая започваше нов ден. Най-накрая.

Слънцето залезе.