автор: kolebin

Кученце, което припка нагоре-надолу из обширните си владения, вре любопитно носле къде ли не и джавка по бабички, се нуждае от почивка. Та и Нинджи бе налегнат от сладостна умора. Избра си хубава сянка, просна се шумно, прозина се (оле-ле какви зъби!), па притвори очи. Усмихнат, Кирил го посочи на Габи:
– Май и то се усеща добре.

За да му е още по-добре, захвана да майстори колиба. Казват, че каракачанка страх няма, не говорим за някакви си студове и виелици. Но знае се също, че на тоя свят всеки трябва да има своето си местенце. Та в дни на провинение да се скатава вътре.
Докато Нинджи придремва, да хвърлим един поглед към селото и околността. Без да го усукваме, ще кажем, че нашият Нинджан захапа за опашката голям късмет. Щото мястото на планинската овчарка си е в планината и нийде другаде. Мъка беше да се презкамбичне през оная врата, но се добра до глутница, дето го отведе в сърцето на Балкана.
Балкана не е каква да е планина. Всевишният го е градил така, че по време оно ромеите се запъвали под него като магарета на мост. Мрачните му, гористи проходи, не им мязали здравословни за разходчици. Пък и знаели, че ония ми ти българи имат навик да сгащват из тях неканени гости. За своите си хора Създателят нагънал планината, та да им е уютно из гънките, защитени от природни или житейски стихии. На такова закътано местенце бе сгушено селото, с новите владения на Нинджи в горния му край.
Ясно е, че и планинците са особняци или – що не си го кажем – чешити! Чешитът е уж като другите, но прави всичко наопаки и само той си знае защо. В селото всички мъже се наричаха Минко. Още помнят една от личните им моми, тя рекла, че за Уйчо ще се ожени – Минко да не е. Останала си стара мома и според ехидни твърдения – свойта непорочност на свети Петър армаган отнесла. Инак, поради потребата един от по-друг Минко да отличават, са с прикачени към името прякори. Който и прякор не можал да си извади, върви за къщен придатък, щото Дункиния или Ганиния и за Минковци не чинят.
Но ето, че Нинджи се размърда и няма време за празни приказки. Приглушени звуци откъм коремчето му подсказаха, че е празно. Реши да навести купичката си, току виж със забравена хапка вътре. Припна натам, обзет от радостни предчувствия. Наистина, купичката не беше празна. Приведе се и замръзна над нея. Говорим за един вцепенен Нинджи, вперил око в купичката. Не повярва на туй, дето мерна окото, та погледна и с другото (наклони главата насам и натам). Все същото. Черно и космато нещо, с размер три залъка и половина, се размърда в неговата купичка! Блеснаха две зеленикави топченца, чу се съскане, сетне нещото му обърна гръб и – ще повярвате ли? – отново заспа блажено. Да, беше малко коте, нахално до умопомрачение.
– Май ще водим песчето на психиатър – гласът бе на Кирил.
– Прав си. Горкият, дребното нахалниче направо го гръмна – съгласи се Габи, но побърза да измъкне гадинката от чуждата паница.
Нинджи потърси съчувствие от другите обитатели на двора, японските джинки. Не случи. Пилката каканижеше несвестни слова, другата джинка – още по-лошо, гърчеше се с отворена човка, а от там не излизаше ни звук, ни стон. Опитваше да се превърне в петле.
Ето как котето Тубиб се намести в двора. Тубиб на арабски значи лечител, знайно е, котките извличат отрицателните енергии – къде от земята, къде от хората. Бибо, както бързо го прекръстиха, беше печено коте – оцеляло от котило, ударено от белка. Носеше следи от погрома – сдъвкано тук-там и половинчато в ушите. Но нали котките имали много животи, оправи се бързо. Остана едното дебелоочие. Съскаше нагло на Нинджи, ала когато Нинджи го погнеше, бързо-бързо катереше някое дърво и се превръщаше в Бибо Поднебесни. С пътеки по клоните или асмите. Виж, при външни натрапници се сортачваха. Проскубаният и зъл съседски котарак ден през ден погваше наш Бибо, той пък стана вещ по тия завойчета, дето го отвеждаха под рошавата нинджанска опашка. Откъм Нинджи се дочуваше неприятно за чужди котараци ръмжене и котаракът моменталически изчезваше. Е, следваха нови Бибови завойчета, в посока големия орех или друго висине, но то бе своя си забава.
Захващаше ли котето да дебне някое от пернатите, историята изглеждаше по-сериозна. До деня, в който от отворената човка на едната джинка се чу пронизителен крясък – и то се превърна в петле. Което мъчително за околните, учи да кукурига.
– Добре, ама защо не спира? – Кирил се заричаше, че ще скърши вратлето на пернатото.
А то, станало-не станало петел, подбра и дебнещия Бибо. Горкото коте и дърветата не го спасяваха от разярената фурия.