автор: Slon-Madrigal

    Който не обича бурите се крие зад пердетата на прозореца и ги наблюдава оттам.
    В самото начало тъмнината е пълна, а тишината лепне и хора и животни се задъхват, едвам си поемат дъх, но зад стъклото на прозореца може да се диша. Когато става нетърпимо ярка светкавица си пробива път с гръм през тунел от облаци, а гърмът отеква ясно и силно във внезапно изстиналия, влажен въздух, напоен с аромата на цъфнали липи.
    Утре ще има разцъфнали рози по градините - не онези майските, капещи от собствената си тежест цветове, а по-малки рози, с твърди, влажни листа и силен аромат, поел в себе си озонът на отминалата буря.
    Но това ще е утре.
    А тази нощ бурята гони облаците и ги пробива с ярките си светкавици, а те се разбягват с гръм и трясък, понякога по-силен, понякога по-слаб, но неизменно се завихрят и тихо изпълват въздуха с невидима, но осезаема влага.
    На сутринта слънцето ще суши локвите, мокрите градини, избуялата зеленина с нежна мъглица от гореща влага, в която всичко цъфти, расте и се налива.
    Но това ще е утре, когато от бурята вече няма да има и следа.
    А сега огромното дърво под кухненския прозорец протяга влажните си, изпръхнали клони изпод изгнилата дограма и нахално наднича в кухнята. Лампата свети, глупаво дърво, няма да ме уплашиш, можеш да стържеш колкото си искаш със закривените си клони по стъклото, но няма да ти отворя...
    Свивам се до прозореца на балкона, а там е тихо. Една млада лоза е превзела терасата ми и протяга чак до прозорците грамадни чепки току що започващо да зрее грозде. Сега листата на лозата слушат замислено бурята, но не униват пред святкащите и гърмящи страхотий, струва ми се че чувам как дишат в нощната тишина, влажният хладен вятър ги полюшва леко и разнася в бурята тръпчивото ухание на прецъфтелите реси на гроздето.
    Дали моята лоза знае, че утре от бурята няма да има и следа?
    Двете с нея седим, слушаме, дишаме сладкия озон на разцъфналите липи и чакаме.