автор: entro

Заровено опиянение на промяна ще се опита да влезе в утопията за мир.
Творецът ще издиша последната капка изкуство и ще увековечи шедьовъра си. Разлики ще разграничат миналото от плановете за порои думи. Целта ще затвърди утрото и мечтанието ще се преобрази в двойнствен идеал: за удовлетворение или разруха.
Утре е далеч. Стената на предразсъдъците не позволява да се достигне до него. Да се предвиди. Разумът претърпява крах в опитите си да успокои тревогата за неизвестност. Млечни орбити на синхронност, независеща от очакванията.
Познаваме много истории. Истории, започващи с с бледността на суетата и определящи човека, човешкото ежедневие. Историите за победите и загубите на мечтания. Но все пак оста на необоримите блянове приключва там, където е започнала. Прави пълен кръг около съзнанието. Създава паралелите на разума.
Но спри, сърце... Иначе мозъкът ще се превърне в декари изгорели дни. И времето ще си умре в своето безвремие. Утре е далеч. Нищо, че идва днес.
А днес развъждаме пороци. Утре ще ги оправдаем. Ще изградим от тя идеали на съвремието, ще избледнеят старите дела. Днес. Утре е далеч.
В крепостта на падението нашата мечта ще открие своето утре. Падение на едно неузряло мислене, незавързали още гроздове, но ферментирали плодове на творчеството на онзи творец. Бледнеят мелодиите. Утре ще дойде в мълчание и приглушено дишане. Утре ще забрави вчера, защото вчера то беше закърняло. А утре то се развива, в зависимост от посоката на тласъка.
Утре е далеч. И вече мина. Развитието не се усети, зародишите на идеи угаснаха, а една гениалност заспа. И така с всяко утре. Страх или надежда за нещо променено – без значение са действията. Утре е далеч, но после се изгубва. А мечтанието остава някъде в секундата участ.