автор: apostolicia

Този знак всъщност го сложиха на входа на Лом. Непосредствено след моята първа визита на четири колела в този китен градец.
Историята започна с това, че ме напусна куриерът ми и трябваше спешно да се преквалифицирам. Не, лъжа!
Историята впрочем започна с това, че се омъжих за професионален шофьор. Ще кажете “кво от тва?” Е, как кво? Били ли сте женени за професионален шофьор? Който е бил, знае за какво иде реч – семейната кола си е негова, никой друг не е достатъчно добър шофьор, че да му се позволи достъп до задкормилната област, а жена му пък е направо немислимо да се курдиса там /освен в случаите, когато чисти семейния автомобил, разбира се/. И така 11 години. Вече едва ли има човек, който все още да си задава екзистенциалния въпрос “и кво от тва”.
Обаче аз съм си безразсъдна по характер. Смело и безотговорно яхнах Дядо Горио – старият семеен Ситроен и отпраших по направление Лом.
Това че в Козлодуй ми написаха акт за превишена скорост няма да го споменавам. Как да разбера с колко карам, като не ми работи километражът??? – ма ходи да го обясниш това на полицаите. Няма шанс, затова благоразумно си премълчах.
Козлодуй хубав град – нов, прави улици, две надълго и две нашироко, всичко е ясно. В Лом обаче нещата не стоят точно така – стар град с едни тесни и криви кьорсокаци, да не ти е работа. Нахаках се в една уличка, която чак отпосле установих, че нямала изход. И трябваше да се върна назад. Да, бе! Аз напред трудно карам, та назад ли? Навивам волана, докато не свърши и смело назад покрай едно къще, докато не ми падна предната броня. Откъде да знам, че в тръните имало зид, да вземат да си разчистят там, да се вижда. А то зидът обрасъл най-подло с тръни. Слизам и вдигам предния капак да видя кво мога да направя по въпроса със заличаването на следите. Установявам, че бронята се държи на някакви болтове, ма ми трябва кръстачка-отверка. Отварям и задния капак, че да си извадя от куфарчето с инструментите. Впрочем за това куфарче ходих два пъти до пазара, щото първия път под “калъф за инструменти” разбрах боксерки и трябваше да се връщам втори път, ма това е една друга бира.
Та така Дядо Горио стоя раззинат и заребрен насред улицата, перпендикулярно един вид, докато не качих криво-ляво бронята, опитвайки се напразно да скрия факта, че усилието ми е коствало цепнати гащи. Е, нали съм си отрасница – закрепих я, малко висеше от едната страна, но аз горещо се помолих на Бога да не я загубя. Също и професионалния шофьор да не забележи, ма това пак е друга бира. И също толкова смело и безотговорно подкарах към дома. Сега пак към темата Лом – много коварни капани има в този град, да ви съобщя. На изхода му са направили едни кръгови, да им се чудиш къде им е бил акъла да строят такова сложно съоръжение. Пестили са очевидно - правото си останало със старите бордюри, закопани в земята, а точно на влизане в кръга нахендрили едни остри десет-сантиметрови - ужас. Аз пък се нахендрих в тях. И представете си изненадата ми - както си карам, изведнъж колата подскочи и гумата плям-блям – на мекица. Насред кръговото! Спирам, и понеже си знам докъде ми се простират възможностите, вместо да измислям колелото, се обаждам на мъжа си: “Мисля, че настъпи времето да ми обясниш как се сменя гума!” Той, естествено изпадна в истерия, но е поне е гледал “Има ли пилот в самолета” и всичко си ми обясни по телефона. Смених гумата дистанционно. Добре че вулканизаторът се оказа съвсем наблизо. Тъкмо се радвах, че излизам от този проклет град, когато изведнъж колата спря. Присецка и спря. Втори телефонен разговор: “Извинявай, че те притеснявам, но съм сигурна, че тук някъде трябва да има въже, къде смяташ, че би могло да е?” Следваща истерия – половин час коментар по темата, че е идиотско от две възможни горива - бензин и газ - да остана без нито едно, както и това, че този автомобил не може просто така да се тегли – след което последва лекция за хидравликата на Ситроен и връзката й със спирачките, която пропуснах, докато се молех горещо моя благоверен да се озапти поне веднъж. Не може ли да се държи като приятелката ми Руми, която живее в Лом и която три пъти избяга от работа през същия този ден, за да ми спасява кожата, при това вместо да ми чете конско, ми донесе студена минерална водичка. Е, после сложи знак “Внимание! Автохулигнака!” с моята снимка, пресечена с две червени ленти на всички входно-изходни артерии на дунавския градец, ма нали тоз-час помогна…
Всъщност приключенията за този ден едва започваха. Очакваше ме вечер, изпълнена с морало-четене и риторични въпроси от типа на “Как е възможно да караш назад и да се удариш отпред?” След като това вече се е случило, не виждам причина да се задава въпрос дали е възможно, но това е моя мъж – все трябва да му се обяснява…