автор: iasmina

Никой не е независим.
Да си независим не е възможно в свят на относителното, където всичко се купува и продава, защото еталона е прогреса.
И всички сме зависими от прогреса.
Независимото пристрастяване към прогреса е самата зависимост.
Не зависи от човекът да избира дали да е зависим или не, защото самият прогрес никой не го е виждал, за да знае човекът от какво зависи и дали иска да е така.
Ето защо човекът мисли, че съвсем свободно е избрал да зависи от прогреса – в началото беше относителността...

От толкова много прогрес не се умира.
Щом всичко е относително, останалото е борба – за да се наклонят везните на съдбата на страната на прогреса.
Колкото по-голям е прогресът, толкова по-напрегната е гонката.
Относително така си засилен, че душата ти излиза.
Трудно дишаш и тръпнеш от ужас, че ще се окажеш неконкурентноспособен за прогреса – ами ако спреш да дишаш?
Относителността и тук се намесва и ти продава Катетъра.
Когато положението на асматика вече е критично, вкарват една тръбичка в дихателната тръба, та оттам да излиза душата.
Темпът на душата не отговаря на темповете на прогреса – докато сърцето се осведоми от главата и обратно, изгубил си тендентата на прогреса и изхвърчаш по допирателната.
Понеже душата е абсолютна, нейната енергия не може да минава от един вид в друг, а тогава тя не се продава и купува, т.е. наклонява везните на съдбата накъдето си поиска, а това спъва прогреса.
Затова тази енергия се извежда през Катетъра.
Енергийните загуби са минимални, зашото приходите от прогреса ги компенсират.
Освен това е вярно, че поради спецификата на прогреса, тези загуби са не-измерими, а приходите не са.
Последното отново потвърждава непрогресивното поведение на душата.

След като душата е елиминирана, празно няма.
От другата страна по сламката си Катетърът всмуква опиатът на Илюзията.
Той се получава като се разтворят съответните икономически фактори – предразсъдъците, в бульона на всевъзможните вярвания – икономическите очаквания.
С опиатът на Илюзията човек вярва в каквото си иска и както си поиска, но и това е относително – поради предразсъдъците.
Тогава е логично човек д си подбира предразсъдъците.
Възможно ли е това?
Това е възможно само в един случай – когато основното икономическо очакване е „един път се живее”.
Ето и анализът поясняващ това заключение:

Опиатът на Илюзията води до едно твърде приятно и затова много трайно екстатично състояние – невежеството.
В това състояние въображението е бистро езеро и каквото в него се отрази, то се яде.
Това, което се яде така, е свободната воля.
Нали лети?
Така изядената свободна воля е захарен памук – лапаш нещо, гълташ нищо, но ти е вкусно въпреки че си на диета.
Това е добре, защото апетитът идва с яденето – колкото повече ядеш, толкова повече си гладен и затова все по-сит ставаш.
Така заситен, човекът заспива в самодоволството, според което един път се живее, а само в сънят на това самодоволство човек може да си подбира предразсъдъците.

Защо на човек не му е безразлично какви икономически критерии залага в прогресивното си настояще?
Така е поради нуждата от удоволствие, понеже един път се живее, а утре може да е късно.
От своя страна нуждата от удоволствие е защото човек е същество на Веруюто, но бездушният човек няма това икономическо очакване – безсмъртието.
Ако вместо множеството свои вярвания човек имаше в себе си едната проста вяра, че е безсмъртен, прогресът щеше да е невъзможен, а с него и удоволствието.
Извод: прогресът е основното удоволствие, което човекът си купува с парите от продажбата на своето Верую.
Цената не я определя душата, защото тя е цената.
Нали е без-ценна?

Не казах нищо за това какво сам по себе си е Катетъра.
Катетърът е този отдушник, който знаем като ИЗ-НЕ-ВЯРА.
Докато коминчето пуши, надеждата в прогреса още не е умряла.
Когато надеждата макар и последна умре, човек ще види своето неумиращо Ветую.
Какво по-натаък?
Пускам филма за доктор Франкенщайн!