Имало едно време едно далечно царство, управлявано от мъдър и справедлив, ала вече стар и грохнал владетел. Той имал двама сина, които вечно се карали кой да наследи бащиния престол.
Принцовете постоянно спорели и се нагрубявали, изтъквали недостатъците на другия и своите собствени предимства, злепоставяли се един друг пред стария цар, за да спечелят благоволението му. Ала както вече ви казах, той бил много мъдър и не се поддавал на дребните им хитрости - отлично познавал синовете си и знаел, че и двамата имат качествата да станат чудесни, справедливи и добри царе и защото ги обичал еднакво, все не можел да вземе решение кого да предпочете.
Годините минавали, принцовете поумнявали, ала не преставали да спорят за правото на единия или другия да наследи царството. А понеже били и близнаци, никой не можел да си спомни кой от двамата е роден първи и традицията, престолът да се предаде на първородния не можела да бъде спазена. При такива обстоятелства повечето царе предпочитат да изпратят синовете си на дълго пътуване в търсене на Живата вода или Жар-птица, ала нашият владетел не смятал за уместно да отдалечава синовете си от двора и да остава заобиколен от царедворци, които само чакат удобен повод да се наместят на овакантения трон... А в един дворец могат да се случат много нещастни случаи, още повече ако владетелят е грохнал старец на преклонна възраст.
Затова той не позволявал на синовете си да се отдалечават от царството и постоянно мислел как да постъпи. Да раздели царството между двамата не можел - тогава принцовете щели да бъдат нападнати от съседите си, а каквито били упорити, сигурно биха воювали и помежду си, а той не можел да позволи на обичните си синове да извършат такава глупост.
По цял ден мислел царят, четял дебели исторически книги, ала нищо не му хрумвало. Един ден, когато вече съвсем се бил отчаял, решил да изостави книгите и да поседне на сянка в градината си, пък дано чистият въздух освежи малко престарелият му мозък и му даде някаква идея.
Каква била изненадата на владетеля, когато на пейката си в градината заварил непознат, не много по-млад от него самия.
- Кой си ти и какво търсиш тук? - учудил су царят, раздразнен, че няма да може да се наслади на уединението си.
- Почакай, господарю, почакай! Аз съм магьосникът Зелл от Самодивското царство, сигурно си чувал за мен?
- Да, да, чувал съм,магьоснико, но прости грубостта ми. Какво те води в дома ми? - попитал го вече по-любезно царят. Той, разбира се, бил чувал за великия магьосник, известен на всички с мъдростта си и с магиите си, спасили не едно царство от суша, чума или война. Никой обаче не бил го виждал, защото той винаги се криел под магьосническото си наметало - хората твърдели, че някога объркал една магия и изгорил лицето си с магически огън, причинявайки си рани, които никога не зарастват...Мъдрият цар предположил, че мага пътува отдалеч, затова позвънил три пъти с едно сребърно звънче, което винаги носел в джоба на мантията си - за слугите това означавало да донесат вино и отбрани гозби на мястото, откъдето се чува звъненето. Скоро се появили с табли, отрупани с най-вкусните плодове и сладкиши, с кани, пълни със студено и отлежало вино от избата.
- Благодаря ти за гостоприемството, господарю - казал магът, след като утолил глада и жаждата си. - Ти ме попита, какво ме води в дома ти. Това е една дълга история и аз те моля да я изслушаш спокойно и тихо, а после...после имам една молба към теб.
-Добре, слушам те. Но ако си като онзи шарлатанин от миналата зима, дето ми поиска три сандъка злато и десет олово, за да превърнел оловото в злато, сбъркал си царството. Виж, съседа вярва в подобни бабини деветини и ако става дума за подобно нещо, направо тръгвай натам!
-Няма нищо такова, господарю, магьосниците не се нуждаем от злато. Но слушай сега! - отвърнал магьосникът, настанявайки се по-удобно - Преди много години ти се ожени за една принцеса от далечно царство, помниш ли? И тя ти роди двама сина - близнаци. Това, което не знаеш е, че тази принцеса бе моя далечна роднина и в кръвта и имаше самодивска сила. Сега тази сила се е предала на едния от синовете ти и аз съм тук за него - мой дълг е да го направя магьосник, за да не се изгуби силата му...ала тъй като той е едва на петнадесет години, само ти можеш да решиш, ще се съгласиш ли синът ти да бъде маг или не. Преди да ми отговориш, помисли добре - магьосничеството е благодарен занаят, макар да не е лесно да се изучи.
- Съжалявам, - отговорил царят студено, - ала не мога да ти дам сина си за чирак. Та той е принц и трябва да се учи на царски дела - как да управлява страната и да бъде господар, да се занимава с магьосничество не е работа за момче с неговото положение.
За да бъдем честни, трябва да признаем, че царят не толкова смятал магьосничеството за професия, подходяща за принцове, колкото не искал да повярва на думите на Зелл. Струвало му се странно да не разбере, че жена му била самодива. Добре де, полусамодива. Думите на магьосника го накарали да си спомни за нея - за златните и коси и сияйната и усмивка, която никога не слизала от лицето и, за добротата и нежността в очите и, за прекрасния глас, с който пеела на синовете им, докато били малки - много преди болестта да я покруси и отнесе. Разсеян от спомените си, царят съвсем забравил за магьосника и неговата молба, докато той не проговорил:
- След три дни по пладне ще се върна, господарю, и тогава ще те помоля за същото. Помисли мъдро, защото от решението ти зависи съдбата на царството ти.
Успокоен, че магьосника се предава толкова лесно, царят не отговорил нищо, ала за себе си решил да заповяда на стражите повече да не го пускат в замъка.
Два дни изминали, без да се случи нещо особено и мъдрият цар решил, че е взел най-правилното за всички решение. Покрай мислите за Зелл той дори позабравил проблема си с избора на наследник - толкова бил зает да се чуди кой от двамата му сина имал дарбата на магьосник. Дали това бил Добромир, който винаги постъпвал разумно, или необузданият Дамян, който първо действал, а мисленето, ако изобщо стигнел до него, оставял за после? Всъщност, мъдрият цар бил убеден, че не става въпрос за Дамян - момчето било твърде диво, за да стане от него магьосник. И така, цели два дена той следял внимателно държането на Добромир, търсейки в него белези за магьосническата му сила...ала такива нямало и царят се успокоил.
Малко преди пладне на третия ден от тронната зала се разнесъл страшен шум. Всъщност, както по-късно икономът споделил с готвачката, всички решили, че съседното царство ги напада. Всички се втурнали натам, включително и царя. Стражите тичали с извадени мечове, готови да пронижат вероятните нападатели. Ала такива нямало - само Добромир и Дамян, които, упражнявайки се в бой с мечове, едно задължително за принцовете занимание, почти били изпотрошили тронната зала на баща си и изглеждали толкова доволни от постижението си, че царят побеснял. Като всеки родител, той нямал нищо против децата му да лудуват от време на време, но само в помещения, несъдържащи чупливи предмети. Ала бе склонен да им прости, до момента, в който видял нанесените поражения - при упражненията им пострадал и огромният портрет на покойната царица - майката на Дамян и Добромир. Дива мъка заслепила сърцето му - той погледнал към синовете си и видял две нахални и безотговорни момчета, които дори не осъзнавали колко непоправимо е стореното. Решил да ги накаже, ала близнаците се трогвали, само ако ги разделяли. Затова, когато Зелл пристигнал в двореца, заварил царя и двамата му сина с готов за път багаж да го чакат пред портите.
- Е, магьоснико, кой от тях двамата ще вземеш? Но да знаеш, че си взимаш белята! - с тези думи го посрещнал царят, знаейки, че магьосникът ще посочи Добромир. Ала каква била изненадата му, когато магът протегнал ръка и погалил Дамян по челото:
- Хайде да тръгваме, моето момче!
- Чакай! Кога ще го видя отново? - попитал царят стреснато и натъжено.
- След няколко години ще се върнем - отвърнал магьосникът и двамата с момчето поели по пътя. Царят ги гледал и се чудел, дали решението му било правилно, ала вече било твърде късно, за да връща думите си назад.
Минали пет години, през които нямало никаква вест от Дамян или Зелл. През това време Добромир възмъжавал и проявявал все нови и нови дарби - бил честен и справедлив, а когато го нямало брат му да го подстрекава за различни бели, бил и доста разумен и кротък. Народът скоро го заобичал и из страната започнало да се говори, че Добромир ще бъде следващия цар.
И докато той се учел на важните за един цар неща - как се водят преговори, а когато преговорите не помагат, как се печелят битки, как се устройват пищни празненства и как се пресмятат данъците, Дамян учел нещо съвсем различно. Отначало домът много му липсвал, ала скоро така се залисал в ученето и чудните неща, които научавал, че мъката му малко по малко се уталожила и била заменена от възторга. Младият принц заменил пухеното легло със сламеник в ъгъла на колибата, ала си струвало - на края на първата година знаел как да приготви лек за всяка болест, позната на хората. След втората вече можел да се превръща в което си животно поискал, след третата - да става невидим и да внушава различни мисли на хората, а след петата година вече нямало магия, която да не владее.
Старият магьосник едновременно му се радвал и мъничко завиждал, защото нещата, които той бил научил за петдесет години, Дамян усвоил само за пет. Естествено, Зелл се радвал на напредъка на ученика си и бил горд с него, ала и се страхувал, защото този бърз и неочакван успех можел да значи само едно - Дамян имал сили, много по-могъщи от неговите собствени. Зелл се страхувал, че младия маг ще продължи да настоява да стане наследник на царството и един ден ще използва силите си срещу своя брат. Магьосникът държал и Добромир под око и виждал, че младежът също като брат си бил горд и самоуверен, напълно убеден, че по-добър владетел от него царството не може да си намери.
И така грижите, които преди терзаели стария цар се прехвърлили в ума на мъдрия магьосник. Той знаел, че скоро трябва да намери разрешение на проблема, или най-силното царство щяло да бъде погубено от две момчета, които все още не можели да осъзнаят, че заедно са най-силни. Надявайки се да трогне сърцата им и да върне в тях братските чувства, един ден магьосникът наредил на Дамян да събере багажа си и двамата поели към замъка, откъдето били тръгнали преди пет години.
Когато двамата братя се изправили един срещу друг, за всички станало очевидно, колко много са се променили те за времето, през което били разделени. На външен вид все още си приличали като две капки вода, ала във всичко останало били като огледални образи - уж еднакви, ала наобратно - на дамите в двора направила впечатление дългата коса на Дамян, защото били свикнали само с късата коса на Добромир. Възрастните не пропуснали да забележат осанката на двамата братя - като отбелязали, че у Добромировата се долавя повече гордост, а у Дамяновата - повече достолепие. Двамата братя вече не били толкова еднакви, колкото преди - различни били не само дрехите и държането им, но и погледите на двамата - по тях се усещало, колко са се изменили характерите им, които преди били като две капки вода. Но никой не вземал промените на сериозно - вярно, били пораснали малко, ала все пак това продължавали да бъдат Добромир и Дамян. Само двамата братя усещали отчуждението си един от друг. Но все още имало нещо, което оставало непроменено - и това била тяхната упоритост и твърдоглавие, - и двамата отказвали да си признаят, че вече не са така близки. Болестта на царя ставала все по-тежка, ала вместо да се сближат и преоткрият близостта си, Дамян и Добромир все повече губели връзката помежду си. Дамян например, много, ама много се дразнел, когато Добромир започнел да говори за делнични неща като счетоводство, данъци и жътви, а Добромир от своя страна не понасял отвлечените приказки на брат си за звезди, еликсири и фази на Луната, благоприятстващи една или друга дейност. Едва ли не всеки техен разговор се превръщал в спор.
- Ще се скарат и за цвета на небето, ако единият случайно спомене, че е синьо - поклащали глави придворните и наостряли уши, за да чуят за какво спорят принцовете в този момент.
Зелл слушал кавгите на двамата братя и клател тъжно главата си. Той прекарвал повечето си време в търсене на лек за болестта на царя, но разбрал, че такъв няма - никой магьосник не можел да излекува хората от старостта. Приготвял отвари и еликсири, за да даде сила и да облекчи малко болките на стария цар. Ала нито една отвара не могла да облекчи сърцето на умиращия - то се свивало от мъка всеки път, когато чуел, че синовете му пак се карат. За да намалят тъгата му, придворните започнали да крият от него скандалите на двамата братя, ала щом влезели при болния с наведени глави и странящи погледи, царят си знаел - синовете му отново се карали за някоя дреболия, която няма всъщност никакъв смисъл.
Зелл ставал все по-мрачен и по-мрачен. Той знаел, че умиращият не е в състояние да избере наследник, а те искал дори и да мисли какво ще последва, ако царят умре, без да е казал кой от двамата му сина ще наследи трона. Зелл Магьосникът взел тежко решение. Щял да използва древна и трудна магия, една от най-сложните, която само трима магьосници някога са правили, а тя коствала живота и на тримата, за да спаси живота на царството. Зелл Магьосника като всеки магьосник знаел, че има и друга реалност освен тази на обикновените хора - реалността на магичните създания и решил да пренесе късче от действителността на хората, в тази на магията - това щяло да бъде царството на Дамян. Защото кой би управлявал магическо царство по-добре от магьосник, в чиито вени тече кралска кръв?
Магията била сложна - Зелл трябвало да се съобразява не само с магическите, но и с физическите закони на времето и пространството. Заклинанието му коствало много сили и почти го убило. Оставало само едно, за да изпълни плана си докрай - да заличи спомените на Дамян и Добромир един за друг, както и на всички в царството - те трябвало да забравят, че Добромир е имал някога брат - близнак.
След като приключил с това, Зелл събудил Дамян, който спокойно спял в една от стаите на замъка и му казал:
- Време е, Ваше Величество, да се върнете във вашето собствено царство! Тук вече не можем да помогнем!
Дамян бил безкрайно объркан - не бил сигурен защо точно е тук, нито пък къде е това тук, ала знаел, че има нещо...
- Какво?! За какво точно говориш, Зелл? На кого точно да помогнем? - объркването личало ясно в гласа на младия цар.
- На умиращия цар на тази страна, Господарю?! Не помните ли?
Дамян се чувствал като пиян - макар че никога не се бил напивал истински, само дето веднъж опитал нещо, наречено от Зелл "еликсир за развеселяване" - било с цвят на смола и на етикетчето пишело "уиски". Дамян решил, че това е някаква странна магическа дума...Главата му се замаяла и решил, че може с поглед да взриви всяка изпречила се на пътя му сграда...Проблемът му бил откъде в гората да намери сграда...
И така Дамян и Зелл поели обратно към магическото царство. Отново Зелл бил водач, защото новият цар не помнел пътя към собственото си владение...
На сутринта придворният лекар установил смъртта на стария цар, който починал в съня си. Седмица по-късно след грандиозното погребение, на което се стекъл целият народ, а всички съседни царства изпратили пратеници, които да поднесат съболезнованията на техните владетели, Добромир бил коронясан и провъзгласен за цар. Години наред той управлявал мъдро и всички казвали, че е достоен наследник на баща си.
Дамян също управлявал разумно в своето магическо царство на самодиви и караконджули, на вещици и магьосници. Понякога търсел съвет от Зелл, ала в повечето случаи, също като брат си, успявал да се справи сам с проблемите.
Минали много години. Първо Зелл, след това и Добромир, а накрая и Дамян вече не били между живите. Ала приказката ни не е свършила. Защото магията на Зелл имала едно непредвидено обстоятелство - оставила едни прозорец, едно малко прозорче в най-високата кула на замъка на Добромир, през което човек можел да се озове не къде да е, а в една малка стая до Дамяновата тронна зала Естествено, никой не се качвал там. От цели двеста години, когато все още управлявал Добромир, кулата била заключена и неизползвана. Сегашният цар обаче имал палава дъщеря, която обожавала да изследва тайнствени кътчета, вместо да посещава уроците за млади дами - предпочитала да скита из парка, вместо да бродира, да се рови из килерите, вместо да рисува и да обикаля кулите и мазетата на замъка, вместо да свири на пиано и да учи чужди езици. Един ден тя стигнала до заключената врата, а тъй като по природа била много любопитна, изгубила съня си - така заета била да мисли какво има зад вратата. Най-накрая успяла да убеди придворния ключар да и отвори вратата...само дето на горкия човек му се наложило два дни да търси ключа в прашни сандъци, които никой не бил отварял десетилетия поне.
И така Марина - така се казвала принцесата, най-сетне открила вълшебния прозорец. Разбира се, поглеждайки през него, но не виждала стаята в магическото царство, а пейзажа, който в действителност се откривал от върха на кулата. Марина харесала стаята - била достатъчно закътана, за да не я тормозят досадните и братя и в същото време, достатъчно близо, за да не изпусне любопитната принцеса нито една от клюките, които вечно се носели из замъка.
Един ден принцесата стояла в стаята си, защото времето навън било дъждовно. Всъщност, защото и предстоял ужасно скучен урок по история на придворния етикет, а коя млада дама с буден дух като нейния би се интересувала от това какви са били допустимите цветове за дамски панделки преди триста години?!
Именно над тези сериозни проблеми разсъждавала младата принцеса, когато на прозореца на стаята и кацнала една прогизнала от дъжда сврака. Както всички знаем, тези пернати обожават лъскавите предмети, затова и тази веднага грабнала захвърления настрана златен часовник, който принцесата забравил да прибере. Марина по инстинкт скочила след птицата, протягайки ръце през прозореца, за да я хване...и загубила равновесие.
Ако не беше магията на Зелл и ако прозореца не беше вълшебен, приказката би свършила точно тук. Ала не.
Вместо да разбие главата си в камъните на двора, марина се оказала просната по очи върху удивително мек килим в малка, светла стая, която имала само една врата.
Марина по душа си била изследователка, както вече на няколко пъти споменахме. А и на една принцеса подхожда да е смела, затова тя без страх отворила вратата и се озовала в огромната бална зала, където се или събрали всички придворни на тукашния цар. Трябва да споменем, че той много приличал на Дамян - имал същия упорит нрав и като всеки приказен герой бил безумно красив. Определение, което пропуснахме да споменем, с пълна сила важело и за Марина.
И така Марина се оказала на тържеството по случай двадесетия рожден ден на царя.
Този цар се казвал Михаил и макар да бил млад, вече всички в царството били убедени, че е един от най-способните владетели, управлявали някога. Само едно нещо не харесвало на хората - техният господар бил много срамежлив, толкова срамежлив, че в присъствието на повече хора спирал да говори изобщо, а ако все пак успеел да се самоубеди да каже нещо, думите му нямали никакъв смисъл. Колко е притеснен в момента си личало по скованата му поза и по дървената усмивка, с която приемал подаръците и поздравленията на поданиците си. А те едва прикривали усмивките си, защото във всичко останало царят се справял перфектно.
Марина гледала учудено странните хора, чудела се къде е попаднала, ала по-скоро и било любопитно, отколкото нещо друго. Затова тя следвала процесията, в която един след друг велможите си поднасяли даровете си на краля и изведнъж се оказала изправена пред трона му.
Младият Михаил я гледал учудено и любопитно, защото тя изобщо не приличала на познатите му млади дами - всички те били самодиви или вещици със светли или рижи коси, а непознатата девойка пред него не само че имала най-странната коса - с цвят на маслини - но и също толкова тъмни очи. Мълчал не само Михаил, но и цялото придворно общество. Марина обаче не се оставила погледите им да я смутят, поклонила се учтиво и заговорила:
- Най-сърдечни пожелания за рождения Ви ден, Ваша Светлост! От името на баща си и неговия народ Ви честитя празника и Ви поднасям един скромен подарък - две мнения няма, на Марина и сечал ума. С елегантен жест тя поднесла на високопоставения рожденик златния часовник, направил впечатление на алчната сврака.
Нямало как, Михаил трябвало да каже нещо:
- Ъ...Благодаря Ви, госпожице! Откъде се взех...откъде идвате? И кой поднася подаръци..е баща Ви, който...?
Както вече ви предупредих, Михаил често обърквал словореда, когато бил объркан. Ала до отговор на въпросите му така и не се стигнало, защото забелязал необикновения подарък. Царят за пръв път виждал нещо подобно.
- Но какво е това? - попитал изненадано и бил толкова възхитен от лъскавата играчка, и от странните равномерни звуци, които тя издавала, че съвсем забравил нервността си.
- Ами...- Марина била искрено възмутена от невежеството му. Що за цар е това! И каква е тази страна, в която попаднала! Тя заговорила бавно и отчетливо, използвайки тона, който по принцип пазела само за изключително войнствено настроени братя - ...това е часовник. Измерва времето.
- Време ли? Какво време? Това какво е?
Марина въздъхнала отчаяно и поклатила глава в израз на примирение с нелеката си съдба, преди да заговори отново:
- Време! За времето Ви говоря, Ваше Височество! Нали знаете? Часове, минути, секунди. Години, векове?
- Но... - тук Михаил отново се изнервил, дочувайки шепота и възмутените подмятания на придворните си: коя е тая?! Колко е странна с тези тъмни коси, и какви са, моля ви се, тези цветни дрехи? Всеки знае, че за дрехи най-подходящите цветове са бяло, синьо и зелено... и,... ама че странна прическа! Какви са тия опашки ли, плитки ли, каквото и да е всъщност, увити около главата й и образуващи буца на тила й? Та косата трябва да се вее, разпусната свободно и да се стеле след теб като шлейф...
Изнервен до краен предел, Михаил се развикал доста истерично ("Нещо съвсем неподобаващо на един цар", направила му наум забележка Марина) и изгонил всички присъстващи вън от тронната зала. С малко помощ от страна на стражите и с огромна доза възмущение от тази на придворните, те били изведени (по-скоро "изтикани") навън. Вече освободен от присъствието им, а и от нервността си, Михаил бил склонен да се държи както подобава на един възпитан домакин. Още повече, че младата дама пред него вълнувала ума му доста по-силно от необикновената джаджа в ръката му. По душа бил доста любопитен и по това двамата с Марина много си приличали. С очарователен кавалерско жест той я поканил в малката, вече позната и стая до балната зала. Както царят я описал, това бил неговият личен не-работен кабинет.
- Не-работен кабинет? - учудила се Марина. Това наистина било доста странно място, след като хората си имали не-работни кабинети.
Всъщност тайната на този кабинет не била никаква тайна. Като цар Михаил имал 32 работни кабинета, обзаведени по един и същи начин - огромно бюро в средата на кръгла стая със стени, покрити с лавици, от своя страна претъпкани с прашасали книги. Седем молива с различна дебелина и три пера с различна дължина били подредени върху бюрото, както и три кристални мастилници. Разбира се, перата пишели сами, мастилниците никога не се изпразвали, а моливите се подостряли от само себе си. Но така или иначе си било тежка работа да четеш всичко, което перата записвали, а те записвали всяко изречено и неизречено оплакване на поданиците му. Ако някой трол случайно или не стъпчел самодивска поляна, ако някой магьосник преднамерено превърнел селско девойче в жаба с надеждата, когато я целуне вместо селянка да получи принцеса, перата научавали и записвали, а Михаил четял...И така по цял ден. Един ден обаче на младия цар му омръзнало и си направил не-работен кабинет - в него нямало пера, моливи или мастило, това бил кабинетът, в който царят не работел.
Марина се настанила в едно кресло и приела предложената и чаша вино.
- Сега бихте ли ми обяснили какво е това "време" и как може тази малка играчка да го измери?
Марина се опитала да му обясни, ала безуспешно - твърде често пропускала уроците си по физика, за да изследва някое мазе и това си казвало думата. Принцесата обяснила на младия цар, че часовника определя кое кога трябва да бъде направено и дори му начертала режим - за делнични и празнични дни.
Скоро всички започнали да живеят според режима и в старанието си да го спазват не забелязвали какво се случва. Не виждали, че водата във вълшебните кладенци се превръща в най-обикновено, дори не и алхимическо съединение, не усещали, че изумрудено зелената трева и рубинено червените цветове на розите вече са с една идея по-бледи и реални от обичайното. Вятърът не си говорел с дърветата, а дърветата със самодивите, които нощем спели в леглата си, вместо да танцуват по поляните.
Михаил бил твърде зает да опознава часовника, а покрай него и Марина изобщо не се интересувал от работните си кабинети. И тъй като изобщо не влизал в тях, нямало как да разбере, че мастилниците са се изпразнили, а перата лежат неподвижни по масивните писалища.
Марина била очарована от маниерите на младия цар и не се интересувала особено за връщането си в бащиния дворец. Все още не била сигурна как е попаднала в това непознато царство, но в едно била убедена - нямала никакво, ама никакво желание да се връща към уроците по придворен етикет и прочие глупости, както би се изразила една не толкова добре възпитана млада дама. Прекарвала целия си ден с Михаил и както често става в приказките, двамата се влюбили. Това обаче била лесната част.
Вродената свенливост на Михаил и втълпените представи на Марина за редно и нередно утежнявали ситуацията. Той не знаел как, а тя смятала за невъзпитано да говори за чувствата си. И така те прекарвали всеки ден в разговори за часовници, за време и други теми. От време на време започвали да говорят за книги и музика, но след третото изречение темата се изчерпвала. Въпреки цялата си начетеност не успели да открият нито един писател или композитор, чийто произведения да познават и двамата. Един ден Марина решила да изсвири на арфа една от класическите творби на най-известния бард в двора на баща си. И макар самата тя да намирала творбата за скучна, доста се засегнала, когато красивият и слушател я определил за:
- Отвратително! Това е наистина много забавна шега, Ваше Височество! Но не бихте могли да ме убедите, че вашите бардове нарочно сътворяват подобни глупости!
Марина пък намерила лирическите произведения на поетите магьосници за... меко казано некадърни.
И двамата били прави. Бардът, чиито творби свирела Марина бил невъзможен стар пияница, който вече не различвал арфа от пиано, но и придворните поети на Михаил не били по-добри - обожавали да римуват «очи» с «лъчи» и «коси» с «оси».
Дните си минавали, хората се учели да определят заниманията си според чаосвника. Ставали от сън, отивали на работа, хранели се и заспивали в точно определени часове, и не забелязвали как магията малко по малко се променя - а с нея и царството.
Докато една сутрин царят не се събудил, погледнал през прозореца и видял... един замък.
Истински, завършен до последната тухла (или скален блок, ако предпочитате). Точно това го изненадало най-много - целите, завършени замъци, били доста непопулярни в магическото царство. Прекалено обемни, твърде пренаселени и далеч не така уютни като колиба в гората или една единствена самотна кула на върха на някоя планина - това било единодушното мнение на магьосници и самодиви.
Ала там - на стрела разстояние от собствения му прозорец се извисявал дворец! Цял целеничък замък, който по големина и елегантност не отстъпвал на неговия собствен! На всичкото отгоре имал и наглостта да изглежда старинен! Безобразие! Нахалство! Михаил много се раздразнил - въпреки че по природа бил търпелив и състрадателен владетел, не можел да търпи такава безпардонност. Това прекрачвало всяка граница!
Царят облякъл най-изящните и богати дрехи, които намерил, поръчал да му приготвят най-големия, елегантен и достолепен грифон в обора и да подготвят бързо една рота от най-добрите му бойци - заедно щели да посетят невъзпитания новодомец.
Ала слизайки в преддверието на палата си, той заварил там Марина, която го чакала, за да се сбогуват:
- Довиждане, Ваше Величество! Както виждате, в замъка на баща ми ме очакват. Крайно време е... да се заема с уроците си - последното било изречено с явно неудоволствие.
- Замъкът на баща ви?! - за щастие, Михаил мислел бързо и бил изключително съобразителен. На секундата му станало ясно, че ако случайно спомене полувоенните си бивши вече намерения, изобщо нямало да направи добро впечатление на прелестната девойка пред него. Затова приложил малкото, научено от редките книги по дипломация, които му били попаднали:
- Но, Марина, принцесо, вие не можете да пътувате сама! Разрешете на мен и една малка рота да ви ескортираме!
Едва преполовили пътя до съседния замък и групата им се натъкнала на една малка изненада - бащата на Марина и двама от братята й препускали към тях, придружени от една немалка рота.
Двете групи спрели и се поздравили със студена любезност. Побелелият баща на принцесата заговорил:
- Ваш ли е онзи замък там? Как го построихте за една нощ? И какво е това нахалство? Да си правите замък на границата ми! Не ви е срам! И какво по дяволите търси дъщеря ми върху това... Това... Това крилато нещо?!
- По-скоро аз ще ви попитам какво търси ВАШИЯТ замък на МОЯТА граница - наежил се Михаил - Освен това, крилатото нещо е грифон! Не като вашите смешни и мизерни животни, които приличат на магарета! - странно нещо нали? В магическото царство си имали магарета, но не били и чували за коне. - А и дъщеря ви сама дойде на моя рожден ден! Аз само я придружавам!
- Ааааа, момент! - развикали се братята на Марина. Те често говорел в един глас. Според любезното мнение на сестра им, правели го, защото разполагали с един мозък за двамата, т.е. всеки получавал по една втора - нашата сестра на може да се появи неканена на нечии рожден ден! Това драги ми, Не-знам-кой-си, е невъзможно! Тя е възпитана млада дама, която...
- ...Която се появява неканена на чужди рождени дни! Въпреки че сама не знае как се е озовала там. - Марина се опитала набързо да разкаже всичко случило се досега, за да не се получи някое меле, между иначе добре възпитаните млади господа. За да въведе някакво жалко подобие на ред, баща й поканил младия си събрат по професия в замъка си, за да обсъдят проблема.
Той бил благ старец, предпочитащ дипломацията пред грубата сила и който винаги бил живял в мир със съседите си, ала едва не се побърквал покрай щуротиите на синовете си и странните приумици на дъщеря си.
Двамата седели в библиотеката, опитвайки се да стигнат до някакво разумно решение. По-точно по-възрастният от двамата се опитвал да намери разумно решение, докато по-младият твърде зает да следи с поглед дъщерята на другия, която се опитвала да измъкне някаква много прашна, тежка и изпокъсана книга от най-високия рафт на най-отдалечената етажерка (по-скоро - етажерище!):
- Ахааа! Знаех си, че е тук някъде! - чул се възторженият й глас.
- Какво пак си намерила?
- Пфуу, книга?!
Марина дори не удостоила двамата си братя с поглед, а заговорила направо на баща си и Михаил:
-Ето я книгата, която обяснява всичко! Има всичко! Нали виждате старите карти? Там царството изглежда доста по-големичко!
Двамата погледнали към прашното чудовище, което Марина стоварила пред тях. Изпод дебелия слой се четяло изтърканото, извезано със злато заглавие: "Животът и магиите на Зелл Магьосника".
...Още с първите страници всички разбрали, че часовникът, който Марина случайно внесла в магическото царство, разрушил магията на Зелл. В книгата били описани всичките му магии и резултатът от тях. Така двамата царе разбрали, че няма какво друго да сторят, освен да се примирят със създалото се положение. Принцесата случайно разрушила магията, но от това двамата държавници можели да извлекат някаква полза. Веднага извикали секретарите си и се захванали да съставят договори, съглашения и пактове. И двамата много обичали елегантните политически ходове, а чрез тези договори, съглашения и пактове поставили в шах всичките си съседи. Посланиците на другите страни били бесни, ала нищо не можели да направят - обединени, старото и новото царство били непобедими.
По стара традиция, договорите се скрепявали със сватба. Нито Марина, нито Михаил имали нещо против да се оженят. Ала на младият мъж не му стигал куражът, за да я помоли за ръката й, а самата принцеса нямала никакво намерение да направи тя първата крачка. Затова умният й и хитър баща инсценирал едно отвличане, в което участвал и последния дракон в магическото царство. Естествено, като романтичен и смел рицар с блестящи доспехи, Михаил се впуснал в преследване, спасявайки принцесата. След това двамата се оженили и заживели щастливо, а старият цар всяка година изпращал тридесет и три крави на новия си най-добър приятел - дракона.