автор: snqg_prez_lqtoto

толкова мъчителното чувство на тежест в гърдите ми избледнява. Без това да ми дава каквото и да е успокоение. И забравям самата история без да мога изцяло да се отърся нея.
Ако можех да го опиша така, че да ме разберете, всичко щеше да е много по-лесно. Но не е. За мое съжаление.
Съня. Ще ви го опиша с цялата яркост на образите в него, на тягостната атмосфера, на напрежението от слабостта на волята в определени моменти.

*

Като всеки малко позабравен сън и този ще е на части. Понякога ще се губи нишката на повествованието. Но се надявам в края му да стигнете там, където съм аз в момента. На прага на недоумението от неконтролируемите чувства.
Понякога съжалявам, че не завърших психология.

*
Главните действащи лица ще сме аз и той ( предпочитам да е без имена, защото малко трудно ги измислям ) .
Той е нещо повече от всичко, което можех да си представя като идеал за мъж. Във всяко отношение. Но не сме заедно – казвам го, за да уточним статута на героите в съня. Той си има приятелка, която обича много. Аз също си имам приятел. А с въпросния човек сме нещо като обикновени приятели, може би малко повече, защото е имало моменти в които връзката ни е била изключително сърдечна. Така и не съм сигурна нито дали аз съм била влюбена в него ( или още съм ), нито дали той в мен. Тук сложността на чувствата ми идва в повече. Но това е като предистория. Откакто той си има приятелка контактите ни се разредиха значително. Мен ме е страх да го търся, той също не смее да ми се обажда, дори не сме се виждали от година. Контактите се разредиха. Но чувството на привличане не намаля. Нито от моя страна, нито от негова.
Беше привечер. Не си спомням как ме повика да отида у тях на гости. Може да ми се е обадил по телефона, може да сме се срещнали по центъра, може да ми е писал писмо. Не знам.
В стаята цареше сумрак. Музиката се носеше от тонколоните на компютъра му като звън на дъжд по листата на дърветата. Аз се бях излегнала удобно на тъмночервения фотьойл в ъгъла. Той седеше на диванчето от едната ми страна. Усещах присъствието му като физически натиск върху цялото си тяло. Кожата ми настръхваше, когато той бе наблизо. Погледът ми се плъзгаше по предметите в стаята, исках да видя всяка частичка от нея, да усетя духа му по всички възможни начини. Дишах дълбоко, музиката попиваше в уюта на стаята. Не говорехме за нищо, просто седяхме.
После пареща тръпка премина през всяка клетка от тялото ми. Той застана пред мен. Събличаше ме с поглед. Изтръпнах. Не помръдвах, дишах дълбоко и безшумно. Той ме гледаше в очите и сякаш пробиваше дупка в главата ми. Когато ме погледнеше така вече не ми беше чудно как ме познава толкова добре. Как знае какво изпитвам към него без дори да го признавам пред себе си. Този поглед ме отделяше от реалния свят и всичко останало преставаше да има значение. Мисля, че с него се случваше същото. Гледахме се в очите без да помръднем. Музиката попиваше в сумрака на стаята. Тогава той протегна ръце напред и ги сложи от двете страни на кръста ми. Кожата ми под тях изгоря. Не отделяше поглед от очите ми. Виждах страстта в неговите, виждах отчаянието му, че не може да избегне случващото се. Видях съжалението, че се опитва умишлено да избяга от това в останалия си живот. И наистина – има ли смисъл да бягаме? Ако тези моменти не бяха откраднати от реалността нямаше да болят толкова. От желание. От страст. От тържеството на откритието, че има нещо толкова силно. От учудване, че бягаме от него без истинска причина.
Надигна бавно блузата ми и ми я съблече. Не откъсваше поглед от очите ми. Пръстите му умело разкопчаха дънките ми. Останах и без тях. Ръцете ми стояха отстрани на тялото ми върху фотьойла. Той се беше навел пред мен така че очите му да бъдат на нивото на моите. Въздухът в стаята се задъхваше от напрежение. Досега никога не се бяхме събличали така. Събличането, ако е имало такова, винаги е ставало после. Като следствие от целувките. С тях започвахме обикновено. Сега беше различно.
Още не беше ме докоснал истински. Ръцете му минаваха покрай тялото ми само докато ми сваляше дрехите. Щях да обезумея от напрежение. За части от секундата в главата ми проблясваха въпроси – защо трябва да бягаме от това? Не може ли това да е нормалният ни живот?
Останах по сутиен и бикини. Той ми каза нещо от рода на „Ето така те харесвам”... гласът му заглъхваше от страст. Тогава ... музиката издрънча като ранено животно и се блъсна в шкафа с книгите, от там залитна към отсрещната стена, после се удари в леглото, в масата, в стъклото на прозореца и излезе навън ... през отворения прозорец... Изведнъж забелязах, че той наистина е отворен. Нещо ме прободе в сърцето... В същото време сумракът в стаята се задави от неочаквано осъзнатия допир с прохладния въздух навън. Прозорецът беше широко отворен. Реалността грубо се намести между нас. Напомнянето и за себе си сряза като скалпел вълшебството на това, което щеше да се случи. Сякаш и двамата изстенахме от болка. Под прозореца, по пътечката в двора мина майка му, която носеше голяма тава с яйца. Всичко стана едновременно. Тя погледна неволно вътре в стаята. Кръвта ми изстина. Той се наведе над мен да ме покрие с тялото си. Дръпнах покривката на фотьойла почти инстинктивно. Майка му извика. Той хвана лицето ми в шепи и ме погледна сякаш ми се извиняваше за това, което щеше да се случи след малко. Извиняваше се, че това е откраднато време, за което сега щяхме да си платим. И ако имаше виновни за тази ситуация, то единствените виновни бяхме ние двамата. Вратата на стаята се отвори с трясък. Майка му застана на вратата. Приличаше на картина в рамка. С голямата тава с яйца, които скоро щяха да бъдат сварени и боядисани. С пола на цветя, със светла блуза с къс ръкав. Загорели от пролетното слънце ръце, лице и шия. Беше забрадила главата си с хубава забрадка.
Никога не бях виждала майка му.
Сега я видях, почервеняла от яд, обида, възмущение. Очите и светеха. Помислих, че може да ме нарани само с поглед. Толкова силен и пронизващ беше. Ето от къде го бе наследил той. Вълшебен поглед. Изразяващ толкова много. Способен да предизвика почти физически допир.
Едва бях успяла да обуя дънките си и ги закопчавах в момента, в който тя влезе в стаята и я чух да вика:
- Как можа!
Почувствах се толкова виновна. Тя не говореше на мен, а на сина си. Който я бе разочаровал до болка. Това, което тя бе видяла през прозореца не трябваше да се случва. Тя бе приела приятелката му като своя дъщеря. Бе я обикнала. Бе свикнала с мисълта, че ще се оженят. Вярваше в сина си и не се съмняваше, че щом я бе довел вкъщи и оставил да се сприятели със семейството му, я обича и ще се ожени за нея. А сега виждаше мен, лежаща почти гола под него, в собствената му стая.
- Как не те е срам! Как можа да го направиш! – не спираше да вика, обезумяла от яд. Чувстваше се предадена от сина си. – Какво си мислиш, че правиш ?! Нямаш право да постъпваш така!
Аз не смеех да помръдна. Стоях както ме беше заварила при влизането си в стаята. По дънки и сутиен. Той седеше до мен на фотьойла, беше ме прегърнал през рамо с едната си ръка. И двамата гледахме майка му. Не знам кой беше прав. Може би никой. Може би всички бяхме прекалили малко, бяхме престъпили граници, които може би не трябваше. Всички бяхме малко или много виновни, но също толкова малко или много наранени от цялата ситуация. Той може би наистина обичаше приятелката си. Тя него също. Но от мен взимаше нещо повече, нещо по-различно и без което може би трябваше да се научи да живее. Може би ситуацията с мен беше същата. Случайност или съдба бе, че и двамата не бяхме издържали и в пристъп на слабост бяхме престъпили тези граници, за да се озовем в стаята му. Не прекаляваше ли майка му с грубата си намеса в живота на сина си, с припомняне на остарелите патриархални нрави. Ако беше така, защо тогава и обръщахме внимание. Защо и позволихме да влезе в стаята и да говори с този повелителен тон, сякаш има право да каже каквото и да е. Защото знаехме, че е права?
Тя продължаваше да крещи срещу нас. Ние не помръдвахме. Сякаш мина цяла вечност. Вече не си спомнях как се е стигнало до тук. Съжалявах, че съм дошла. Исках да се прибера у дома, исках всичко това да не се беше случвало.
Но той не се отдръпна от мен. Нито физически, нито духовно. Продължи да седи до мен и сякаш ме завиваше с присъствието си. Чух го да казва:
- Съжалявам, мамо.
Не можех да повярвам, че го казва. Къде бях попаднала? Тогва той най – сетне стана от фотьойла, подаде ми ръка и аз станах след него. Доверих се на насърчителния му поглед да го следвам и да не се безпокоя. Застанахме един до друг пред майка му.
- Върви да свариш яйцата, ние ще дойдем после да ги боядисваме.
Майка му сякаш рухна от тези думи.
- Защо постъпваш така? Мислех, че обичаш Лилия.
- Мамо, не е достатъчно само да я обичам, Това е Мария. Тя ни е дошла на гости да боядисваме яйца. Мисля, че я познаваш.
Аз бях като ударена от гръм. Не знаех как трябва да реагирам. Чувствах, че майка му също не знае. Присъствах на най-абсурдната ситуация през живота си.
- На връзката ни с Лилия и липсват някои неща. Това, че ти я харесваш на мен не ми е достатъчно. С Мария имам всичко. Но това не значи, че ще се разделим с Лилия.
Майка му притихна. Първоначалният и гняв се беше поуталожил. Сега гледаше сина си с обич, но не и с разбиране.
- Човек не може да има всичко – той продължаваше. Бях забравила вече, че съм по сутиен. – Мария е повече от всичко, което мога да искам от една жена. Но няма тя да е моята жена. Бъди спокойна.
- А помисли ли как ще се почувства Лилия?
- Аз също не се чувствам добре от всичко това. Ще се разберем с нея.
Гледах яйцата в тавата. Той не и даваше безсмислени обяснения на мамино синче. Той защитаваше принципите си. Подаваше на майка си ръка, на която да облегне морала, в който вярваше. Принципите, които трябваше да спазва цял живот, за да бъде той стабилен и спокоен. Всичко това ми напомни за Султана от „Железният светилник”.
Най – накрая тя каза, че ще ни извика като станат яйцата и излезе от стаята. Изобщо не знаех как трябва да се чувствам. Би трябвало да умирам от срам, но не чувствах нищо. Бях изживяла един от най – големите си кошмари.
Облякох си блузата. Той хвана лицето ми в шепите си и ме целуна по устните.
- Няма нищо – беше толкова нежен – извинявай за всичко това.
Легнахме един до друг на леглото. И той разкри пред мен и най – тайните кътчета на душата си. Разказа ми как е мислел, че с Лилия може да е истински щастлив, но как тя не му е достатъчна, как не може да вземе от нея всичко, което му е нужно от една жена. Разказа ми как намира всичко това у мен и не може да ме забрави. Но си е обещал, че ще обича нея и ще бъде с нея. Мен няма да ме обича съзнателно, ако ще светът да се обърне. Докато го слушах да говори, все едно някой четеше на глас собствените ми мисли и чувства. Бяхме толкова близки в този момент, че почти забравих за случката преди малко.
Нека спра до тук. Защото, ако ви разкажа после как боядисвахме яйцата, няма да ме вземете насериозно.