автор: mila_nejna

Страшна работа ви казвам! Голяма далавера! От седмици насам все по ресторанти и развлечения ходя, и то безплатно!
Отначало ги посещавах сама, но после се усетих и се сурнем комплект, цялото семейство. Включая баби и дядовци - ами и те са част от семейството, нека и те намажат от далаверата! Ден свободен нямам, казвам ви, всички са заети. А колкото повече наближава крайния срок, толкова повече предложения валят. Откъде ли? Отвсякъде. Дори съм принудена, колкото и да ми е мъчно да отказвам на някои. За да не ги обидя съвсем пращам комшиите. И те са хора, и те душа носят, нека се облажат. Представям ги за лели и чичовци. Рода един вид. Ама да ви светна в какво се състои де факто далаверата.
Значи това, дето го говорят, че да имаш деца на днешно време е трудно няма нищо общо с истината. Да имаш деца на днешно време се оказа чиста проба далавера. Защо, ще ме попитате. Лесно ли се раждат, лесно ли се отглеждат, без пари ли са им памперсите, пюретата и кашичките, нещо държавата ли много помага, та да се чувстваш улеснен и да раждаш дете след дете?… Аз ще ви отговоря – категорично Не! Хич даже! Но идва един момент,(някои го наричат Видовден) когато получаваш реванш за всички грижи, които си положил за драгоценното отроче. Моментът, когато ненагледното чедо трябва да тръгне на училище. И точно в този момент, драги радиозрители и телеслушатели, от майка, лишена от детски надбавки, поради надвишаване на допустимия среден месечен доход с лев и петдесет, се превръщаш в светска лъвица, център на всички светски, дневни и вечерни мероприятия, организирани от елита на просветната интелигенция само и единствено с цел – ухажване и привличане на отрочето в повереното им учебно заведение. Ей тука вече българския родител удря кьоравото, и се чувства ако не напълно, то поне частично възмезден за всички страдания, грижи, кръв и пот, които е пролял в безмилостната борба за осигуряване издръжката на едно дете в България. И друго нещо не е истина – твърдението, че учителските заплати са ниски. Ниски, ниски ама… елате да видите на какви подвизи е готов един български учител, пред възможността да остане без работа... Аз лично си давам обяснение в два приемливи варианта – първият, че митът за ниските заплати е наистина мит, и всъщност са си доста сносни доходите им, да не кажа високи. И вторият – че целокупното учителско съсловие е теглило солидни банкови кредити, за да издържи финансово на родителското ухажване на всяко едно дете.
Всичко започна една хладна привечер, когато ненадейно се позвъни на пътната врата. Отначало помислих изтерзаната купчинка пред вратата за група проповедници-сектанти, за които съм последен шанс да привлекат все някой към “правилното” слово и за малко да им тресна вратата. Спряха ме погледите им. Очите им светеха в полумрака, явно на това му викат будителска искра и просветна дейност. Отрупаха ме с рекламни листовки, листчета, снимки и куп други материали, възхваляващи достойнствата на представляваното от тях училище. Което дете влезе там, излиза най-малкото със знания на професор. Нищо, че е през три квартала в четвърти, вдън предградия тилилейски. Аз пък да си помисля. И за да ме улеснят в мисленето ме канят на парти, тип презентация плюс почерпка. Ами ще взема да ида - то все едно имам друга работа.

Отидох, що да не отида? Да не би да имам друга работа? Много добре си прекарах – интелигентен, задушевен разговор за благото на децата, прекрасна кухня… Останалите се повеселиха добре, но аз се въздържах – поради отдалечеността от дома ми се опасявах как точно ще се прибера. Иначе много хубаво училище. Ще взема да запиша детето там. На следващата вечер пак се повтори номера с позвъняването на вратата. Таман да ги питам защо ме повтарят, то се оказа, че били от друго училище. Поканиха ме учтиво да разгледам базата, а като бонус – разговор-вечеря в първокласен ресторант. Що пък да не отида? Все едно много работа имам… Ще съчетая полезното с приятното. Този път попрекалих с приятното. Ресторанта се оказа близо до нас, та отпуснах душата. След седмото питие ми стана така задушевно, че реших да покажа на учителския колектив на каква майка-поетеса са попаднали. Изкарах им един рецитал – все подбрани. Още на първото една от даскалиците се задави с парченце сьомга. Наложи се да й викаме бърза помощ. Ама съм и аз – започнах с хумористично. Трябваше да ги подготвя по-така, отдалече. Нищо де, нека видят що за човек им стои насреща. Продължих с любовна лирика и лека, ненатрапчива еротика. От де да знам, че имало толкова хора със слаби нерви и сърца? Една след друга се трупясваха – коя обляна в сълзи, коя изгубила свяст от възмущение. Само учителят по физкултура издържа докрай, и не знам струваше ли ми се, но като че ли ми намигаше лекичко, докато ми вдигаше наздраве. Може и да бъркам, тик да има човека. Тъкмо стигнах до по-хард произведенията и директорката предложи да ме придружи до изхода. Може пак да бъркам, но ми се стори, че говори прекалено любезно, бавно и отчетливо. Като на опасен луд. Иначе много хубаво училище. Ще взема да запиша детето. Ако го приемат де, след рецитала ми. Ама ще ни приемат, къде ще идат? Да не би без работа да искат да стоят? Какво като съм поетеса, няма мен да учат! Все пак си взех бележка от забележката, и следващите вечери водех с мен и съпруга. Хем да разнообрази менюто, хем да ми удря спирачки когато се наложи. Ако трябва дори – да ме носи. Дойде, как няма да дойде? Все едно някаква работа има в къщи. И носи. Много носи. На всичко, повече от мен носи. Коя даскалица остане на крака след мойте стихове, обезателно обезумява под влияние на обезоръжаващия му чар. Да му се не види серсемина му с маскара, вместо той на мен да удря спирачки, аз на него трябваше да удрям… От следващата вечер помъкнахме с нас цялата фамилия, начело с бабата. Тука вече няма да има грешка. Пък и ще дойде, къде ще отиде? Много работа ли има? За благото на внучето на луната ще се покатери. Само да не беше толкова заета да удря дядото през ръцете. А той горкия – едното му око към бутилката, другото към ученичка с къса пола. Изложих се - това била учителката по руски език. Не, не, детето ни няма да учи руски…

Цял месец вече, все културни мероприятия. Далавера ви казвам, голяма! Отлична обстановка, задушевна атмосфера, превъзходна храна! Като прибавим и нашата безценна компания… Жалко, че наближава крайния срок за записване… С хубавото бързо се свиква… Отсега съм се замислила за второ дете, че дори и трето… Далаверата си струва!

А за училището… аз отдавна си бях решила в кое да си запиша детето. Та нали живеем на десет метра от най-доброто училище в града, какво има да му мисля?