автор: kolebin

Късновато, но от небесното висине с превелика тревога се вгледаха в земите български.
– Бре, архангели и ангели, мързеливци таквиз! Къде сте зяпали? Тая страна от чуждо иго се избави наскоро – преди стотина години, а сега глей къде е, своите да я затриват! – Господ се скара на подопечните си, ама деликатно, щото и Аллах сновеше наоколо. – Ни ред има, ни дявол!
– Ами! – обади се Мефистофел. – Гявол до дявола, все отпред се вредили.
– Тъй е, няма оправия – загрижено се намеси и Архангел Михаил. – Дали да не подменим страната с друга?
– Тая е за Сахара, спор няма.
– Както са я подкарали, накъм Сахарата вървят – изкиска се Мефистофел и потри ръце.
– Тя, рибата, знаете отгде се вмирисва – вряснаха в един глас три ангелчета, пък добавиха, че таз воня нетърпима до тях стигала. И дадоха идея на пресветите старци откъде да подхванат оправяне на золумите гяволски, йощ дяволски.
Запривикаха разните му министри, уж избраници народни и люде отговорни, а инак... Огледа ги Господ, па се обърна към Аллаха.
– Айде, подхващай ги! Че почна ли аз... – изръмжа ядно, разни облачета се разтресоха, а две херувимчета се сринаха надолу.
Аллах обърна взор към една от жениците отпреде им:
– Емел ли си, Етем ли – май си от моите, а? Да ти дадем едно изпитанийце, пък се оправяй както ти знаеш.
Спусна я той в село едно, от най-обикновените. Застана наш’та Емел ли, Етем ли?, пред къщичка, досущ бабината й. Още неусвоила новата-стара обстановка и... заплискаха едни дъждове, забучаха ония ми ти речни води, стана от страшно, по-страшно!
Но нали печена, вряла и кипяла в управлението на тия пущини – бедствията, тя немедлено се задейства: спусна указания наляво и надясно, издаде разпореждания и всякакви писмени инструкции.
Заета, както бе, едва разбра, че вече и без къщичка е остала и сал с едните дрешки на гърба. А те, модни – ни от дъжд пазят, ни от други стихии. Поочука я и градушка. Заплака горко Емел ли беше, Етем ли? и току, цоп! – пред Аллаха пльокна.
– Е, джанъм? К’во научи?
– Моите камъни по мойта гърбина падаха – отвърна тя, не нахакано (както й беше в привичките), а от тревата по-ниска и смирена. – С голи приказки работа се не върши. А аз от тия работи хал-хабер си нямах.
Отпрати я Аллах с оставката в ръка и благословия – не беше лоша женицата. Само мъж да не си й, или по-лошо – да ти пази покрива над главата.
В туй време и Господ се поогледа:
– Я ти бе, юначе! С туй чело, педя високо – какви ги вършиш?
– Аз съм по здравето! – наперено отвърна високочелото юначе. И още не затворило уста, озова се в окаяно апартаментче, сам-самичко и с невярна болест, извън клиничните пътеки. Завлачи се бившето юначе и несретник сред несретници по пътеки между лекарски кабинети. Намусени лекари (за кой ли път ги беше орязал в парите) пишеха протоколи, от аптеките го връщаха – щото нови разпоредби на старото юначе затлачваха всичко. Хептен закъса и а-а да се яви отново при Господа, но през Свети Петровата врата, рухна в нозете му.
– Е? – запита белобрадият старец и по примера на Аллаха му тикна оставката за подпис (знаеха те, че долу тия кърлежи власт не изтърват!). Па го отпрати към земните му дела – някоя и друга клиничка, от по-дребните. Ега там се оправи!
– Да поотпочинем, а? – рече единият старец на другия. – Че както гледам сите са за прослушване и оставки.
– Чакай мънинко! – отвърна му Правоверният повелител (другият Правоверен повелител се бе изтощил първи). – Нацелил съм едно зрънце, така ги е оплескал, че направо с тапията да поеме надолу.
– Само едно? – врясна хорът от ангелчета.
Едно, две – бог знае колко бяха, ала след божиите намеси, страната българска най-сетне стана друга страна.
А най-хубавото на тая друга страна бе, че хората из нея си припомниха стародавната приказка – помогни си сам, та да ти помогне и Господ. И тъй гласът народен стана глас божи.

Текстът участва в конкурса за кратък разказ на същата тема
на http://blog.peio.org/