автор: Petroniii

Мараба, мой човек! Огънче имаш ли? Аз съм от тука. Селски чиляк съм. И все у село съм живял. 55 години, все на село. Дай да запаля. А така! Невада, искаш ли? Невада, Невада само пуша. По цял ден. Много обичам. Като я захапя цигарата от сутринта. По две кутии на ден пуша. И само Невада.
Може да не ям, ама цигари трябва да има. Не запаля ли, почвам да треперя. Чак татуировките ми подскачат. И лош ставам, нервен... Един такъв... никакъв. Казал съм на мама, ако умра преди нея, цигари да ми раздава. По две кутии на човек. И да идва да ми припалва. Да не дава пари за свещи, една цигара да купи да ми дими. Щото то....я камилата, я камиларя. Почти целия род надживя. На 88 е ...аз щот, съм най-малкия, останах да я гледам. По-голяма сестра в града имам. Общо пет бяхме, братя и сестри. Ама другите измряха. Един по един, мама ги погреба. И татко надживя, и своите братя и сестри...всички ги изпрати, да е жива и здрава. Тя сестрата много, много не идва. Сърди се, ама той и зетя един амсалак. Ни добър ден, ни чао. Натовари в колата каквото има, и хайде. Щото ний кози гледаме, прасе, кокошки… И едно магаре. Пешо, магарето Пешо му викаме. Много добро животно. По-добро от човека, да знайш. Не се сърди, не роптай срещу тебе, помилваш го, дадеш му сенце, яде каквото му сложиш и работа върши, даже може да си поговориш с него. Щот тука, на село, не останаха много читави хора. Все едни улави, сакати, болни, стари...Един хоремаг хора останаха...Църквата отваря веднъж месечно, попът идва да удари по една молитва, по едно песнопение. Пък аз ходя след него по празниците и чета, и пея. Пригласям му на “Многая лета”. Училището затвори, читалището и то...На музей приличаме. Порутен музей. От тез в града, дето съм ги виждал като съм ходил навремето. И доктор нямаме...
Само една женица дето си нямам. Добра, сносна, мирна....Ще те помоля ако ходиш към града да ми пуснеш една обява в някой вестник: “Живея на село, среден на ръст, слаб, мургав. Имам къща, двор и животни. Търся жена, да живейм заедно до края на живота си. Да обича селото и животните.” Друго нищо не ми трябва. Айде мерси! Пък то, ще почерпим, нали знаеш... Ще се намерим. Чер гологан се не губи. От нашто село като тръгнеш ще вървиш, вървиш и пак тука ще стигнеш накой ден. Ей, тоз свят се е побъркал! Като гледам новините, тук бомба, там бомба. Наводниха народа тез говеда хамави, язовирите заляха селата и нивите. Земетресения, цунамита, някакви шоута, кой да излезел от къщата ли, какво беше, майната му! Чумата да ги тръшне таквиз безделници! Да дойдат тук да живеят, да видят как се гледат животни и как се изкарва хляба. Тръгнали да се бризаят. Фасони да продават и гевезлъци...Туй обичал, онуй не обичал! Много важно, като не обичал!
Ей, майка вече не може. Едвам върви в пътя завалийката. С бастунчето чикър-чикър, още малко, полека, а още малко...клатушка се като пиян дядо и не знай на кой свят живей. Че и не чува. Аз й викам “ай лягай ма, дъртоу!”, тя ми вика “че какво му е на времето бе!”. Ама аз знам, че се преструва. Всичко знай тя, аха, като хвана дървото, да заиграй, да видиш как ще зачува. На бакалията като си купува бира всичко разказва на магазинерката.
Абе ний с тебе ще вземем да станем приятели. Я ела, то има време до автобуса. Той един раздрусан, ела да ударим по една гроздова при бай Гьоргя, кръчмарина. По едно патронче. Че днеска взех пенсията. Аз по болест....Питаш от какво съм болен ли. От страх. От страх съм болен. Когато бях малък една нощ както си спя и си мисля аз, че нещо ме гледа. Ама на сън да е, не е. Абе спя си аз и пак ми минава през акъла, че нещо не е...абе нещо има. Отварям очите и гледам един караконджул. Щот баба ми е разправяла, че като не слушам, ще ме вземат дяволите. Стои на прозореца. Очите му едни таквиз....големи и празни, зурлата му голяма, опулена, с един овчи калпак, и реве като добиче. Абе страшна работа. И вика, Ташко, за тебе идвам. Абе как за мене бе. Ти луд ли си! Идвам, идвам каза, за тебе. Караконджул ще ставаш. С батя си по селата народа да плашиш. Ааа, не, викам. И станах. А той, подире ми...и така се въртим около леглото. Ама той нали голям, дънгалак, и взе че си удари в чутурата в едни чанове и те като паднаха върху него и като се вдигна олелия. Че като влезе татко с една дебела сопа, като се разписка майка, на ти караконджул, на ти караконджул, само на таласъм ми стана! Звезди посред бял ден видя. Нищо че беше нощ. Ама от тогава не ме бива. Все си мисля, че пак ще дойде. Нощем взех да не заспивам, да се ослушвам, да сънувам лошави сънища и да се напикавам, да ме втриса, да ходя на сън и да вия. Ей, селото бях подплашил. Караконджула ме кръстиха. И ме взеха за нечитав. Куршуми ли не ми ляха, чакръкчии, баячки, ходжи. Няма и няма. Обаче войник служих. Викат какво като се напикаваш. И в окопа се напикават. И там пак са напикавах и на сън ходех. Пелени искаха да ми купуват, че пред строя ли не ме изкарваха, голям бъзик си правеха с мене. Че по военни болници ли не ме влачиха. И няма, и няма...болен, ама в боя и строя.
Граничар бях. И една нощ пазя аз границата. С автомата, и на пост. Стоя в едни шубраци и пазя. К’во пазя и аз не знам, но тъй...стоя там. Напълнил съм калашника и дремя на едно дърво. И по едно време нещо тръгна из шубрака. Викам дейба и таралежа ти! И то се спря. Ами сега, викам си, какъв тоз таралеж дето чува като го псуваш. Страх голям. Косата ми и тя таралеж, таралеж в атака ти казвам. Викам, излизай, щото ти таковам мамичката тука, ей убивам та, изкормвам та на място и кожичката ти одирам. И онуй кат’ хукна през драките, братко. Че като го зачесох аз с автомата, ей, празно място не оставих на гърба му. Ризата му на рибарска мрежа станала, на дупки. А то било диверсант, шпионин. Тръгнал за турската граница, ама на, късмет нямал! В заставата дойде генерала. Пет дена награда ми дадоха и четири дена в кръчмата съм седял. Пет тави, ама големи ти казвам, кебапчета и кюфтета се изядоха. Татко заколи един вол, а мама цяла седмица кайма мели и кюфтета прави. Една ИФА с бира докараха от Текезесето. Цялото село гръмна, че и от околните села заприиждаха да чуят каква е тая музика и да видят Ташка героят, дето за него във вестника писаха, и в училище ме води Околийският, да видят децата какви герои се раждат в наш’то село, които бдят срещу капиталистическия враг. А той ей го на, пак това време стана. От тогава ербап ерген станах. И не се напикавам. Честен кръст! И по жени почнах да ходя. И мустака ми порасна. Въобще...голяма работа бях. А сега....
Огънче имаш ли? А, и една “Невада”!