ГЛАВА 1: Светът на драконите
... И погледна Драконът към своята пленница, без да може да отклони очи от нея...
Тя изобщо не е първата човешка жена, която вижда. Виждал ги е всякакви. Не само жени различни е виждал, но и хора. Те всички са еднакви. Драконът знае, че е така и че няма причини да се съмнява в заключението си. Откакто се помни, а то е толкова отдавна, срещал е какво ли не по пътя си. Хората са само нищожна част от наличното в паметта му. При това съвсем не най-интересната част.
Драконът знае, че неговият род, родът на драконите, не е като безпомощния човешки род. Да си дракон означава да разполагаш с паметта на цялото си родословие нашир и надлъж, и назад до незапомнени времена. Той е наясно, че родът на драконите няма да изчезне докато остава да съществува поне една двойка дракони, защото всеки индивид разполага с всичко, което е достояние на целия му вид. На човеците дори не може да им хрумне какво предимство е това. Та те са като еднодневки! Направо е смешно дори, да се прави каквото и да било сравнение между двата вида. За Драконът светът не свършва при неговите стени, както е с хората. Те са като в кутийка. Дори не подозират колко огромно е мирозданието, нито че техният дребен свят е само един от неизброимото множество всевъзможни светове. Световете са хубаво нещо. В тях са съкровищата, които драконите правят достояние на паметта си. За да се сдобият със своите съкровища, преживели са много. Затова Драконът знае, че най-голямото съкровище е паметта, която има. Тя не е само килер за безчислените спомени от преживяното. Тя е вместилището на драконовската му сила. Едва ли някой по-добре от драконите знае какъв източник на сила е паметта и че чрез нея всичко може да бъде преобразувано във всичко друго. Световетв са пълни със всякакви същества, които се въртят в кръг като в клетка, недопускайки да помислят колко проста работа е да пристъпиш прага след който светът изчезва, а ти си свободен да пътешестваш в безкрая. Откакто се помни Драконът знае, че драконите никога не са живели в подобна клетка. И помни колко трудно е било на предците му да овладеят своята сила, способността да са вездесъщи. Тогава навлизането в който и да било свят е било опасно и рисковано занятие, но пък да се живее само в извънсветовното пространство не само че бързо омръзва, но води и до загуба на видовата идентичност, преставаш да чувстваш какво си като собствено съществуване. Прадедите на Дракона бързо разбрали своето предназначение, а за да не стават жертва на световете направили така, че всеки дракон да е равнопоставен на всеки друг, въпреки индивидуалните различия между тях. Решението им се оказало правилния начин, който бързо доказал предимствата си. Единичната гибел на дракон, както и единичният успех, всичко натрупва опит и се въплъщава в способност достъпна на целия му вид, на всеки дракон поотделно.
Драконът знае, че човеците съвсем не са най-впечатляващото в този свят. И без тях той е пълен със съкровища, за които само един дракон може да знае, че са такива. Нещо повече, Драконът помни, че неговият вид никога преди не е попадал на свят толкова богат и завършен в своето чародейство. Знае, че драконите са направо изумени и покорени, влюбени в съвършената харизма на всичко тук. Този свят е като неизчерпаем извор на чудеса!... Затова драконите са тук сега. От време оно те бродят във всемира и вече като че ли нищо не можеше да ги учуди. Рядко се натъкваха на нещо, което да си струва. Всичко вече им звучеше познато, а скуката заплашваше да доведе до разкол в единодушието им. Налице бяха и първите признаци за това. От прадедите си драконите зачитат правилото, че в световете се влиза само за сила, че смесването им със световната материя е недопустимо, защото води до загуба на способността да се ориентираш по вездесъщност, което е единственият възможен капан за дракона. Но се появиха дракони, които все по-често пренебрегваха правилото, а когато положението заплашваше да излезе от контрол, драконовската сила сполучи да открие този свят. Чудодейното негово поле на силата е като жива вода за препатилите дракони. В това поле те намериха ново измерение на силата – един зов за безсмъртие от друг характер, който не поизтича от паметта, а от чудото. Есенцията на тази творяща сила драконите нарекоха „красота” и бяха покорени от нея дотам, че се заселиха в този свят. Позволиха си да останат и вече само за разнообразие го напускаха – не защото имаха нужда от това, но за да поддържат традицията на своята вездесъщност.
Единственото неудобство в този свят за драконите бяха човеците и то след като те ги откриха. Според универсалният принцип, всеки свят излъчва в себе си съществото, което да го представлява в извънсветовното пространство и относно другите светове. Проучиш ли това същество, изучил си света като личност в мирозданието, целта и причината за съществуването на самия свят. Тук това същество би трябвало да е човекът. Според драконите обаче, човеците са някак не на мятотото си в този свят. В тях няма нищо. И в най-обикновените светове, познати на драконите, съществата, които ги населяват, имат в себе си соковете на света. А хората са празни. Те живеят в своя свят така, сякаш изобщо не го усещат, което наистина е странно. Всички видове същества в своя свят са част от него, негово продължение, а човеците тук са като спуснати отнякъде. Те не само че не са продължение на света си, но и дума не може да става, че могат да го пазят и развиват, което е част от предназначението им все пак. За драконите изводът можеше да бъде само един – този толкова прекрасен свят е без стопанин! Вярно е, че подобен случай още не бяха срещали, а са пребродили всемира...
-Този свят е наистина необикновен. По-жив е и по-великолепен от всичко видяно досега, но точно затова е повече от странно, че няма същество в себе си, което да го представлява ... Този свят е като скъпоценност, която е пред очите на всички можещи от всемира, но като че за тях остава някак невидим... и защо ли наистина? Не е вероятно да сме първите, които го откриват и ако вярваме на следите оставени в полето на житието му, наистина е така. Но никой не е искал да го помни, а още по-малко да се връща тук... Този свят е такава загадка!...
За кой ли път Драконът премисляше така... И не можеше да се отърси от идеята, че този свят като че ли точно тях е чакал, драконите. Тази мисъл обаче, го тревожеше толкова, колкото и го привличаше и не можеше да разреши вътрешната си дилема.
(следва)