автор: thrill

Омръзна ми.Твърде много ми омръзна.Не,това не е като просто малко да ти писне.
Не е и да ти е неприятно.
То е като онова сутрешно лаене на съседското куче,което те дразни и изнервя,но ти е също така скъпо и нужно и просто си свикнал.Без него денят няма да протече добре.Ей така го чувствам.И е отвратително.Невъобразимо силно и разяждащо.Едно усещане как всичко в теб тече с бясна скорост и чака, само чака моментът, в който да прелее извън пределите на човешкото ти тяло,облик.
Толкова е омразно и естествено.Така неизбежно е, че чак ми се гади от цялата тази задължителност.
Сам. Не познавам същество, което да не е само.Вероятно много хора се залъгват, но все пак съзнанието им знае, убедено е в правотата си за абсолютна самота.
думи,думи.Колко още ще рисувам с вас?Колко още ще ви презирам?Колко още ще ви моля да си вървите?Днес един човек ти казва колко си прекрасен.Казва ти как познанството ви ще бъде вълшебно.Жалко за теб.Ти порастна и не вярваш вече в чудеса, магии и вълшебства.Ти знаеш, че трябва да стъпиш здраво на земята и така да се притиснеш в нея, та чак да се слеете болезнено.
Ти вече знаеш, че мечтите остават мечти. Колкото по-рядко се сещаш за тях, толкова повече избледняват.И един ден вероятно ще си спомниш смътно за тях, ще ги подминеш леко смутен, като че си видял собствения си лик да се разхожда като малко прозрачно далечно привидение.
Не зная защо, но аз още вярвам на хората. Държа се гадно с тях, о да!Само колко отвратително се държа и се залъгвам, че им нямам доверие вече. Но не е така. Не беше така до скоро.
Поредният познат, поредната частица вяра. Кога ще се изчерпа..я-я, пясъчният часовник се счупи, прашинките се разпръснаха и отлетяха в безкрая. Дотук. Нямам сили да се доверявам повече. Нямам желание да обичам, да бъда обичана или изобщо да се интересувам от нещо друго освен от собственото си меланхолично съществуване и удоволствие. Усещам, че се превръщам в него. Поне мъничко. Всеки човек, до който си се докоснал оставя следа в теб. Някаква. Минимална, нищожна, незабележима. Всеки човек, всяко живо и дишащо създание, всяка улична лампа или стълб, всеки поглед на непознат в автобуса всеки път оставят по нещо от себе си.
Омръзна ми. Нямам желание за нищо. Искам само да заспя, а когато се събудя ми се ще всички хора да са изчезнали. Всички. Всъщност мисля, че те вече си тръгнаха. От мен.