автор: anton_fotev

Прозрението разтърси цялото му същество и той почувства как тялото олеква и чезне, умът се прояснява и волята му възвръща целостта си. Вдигна поглед и вместо познатите стени видя прииждащият прилив от бяла светлина, а това му помогна да осъзнае с внезапна острота, че още е на прага на смъртта си и е имал видение.

- Провалих ли се?
- Още не, мили - чу до себе си милият, нежен глас на Анна - това не е облог, а изпитание и никоя сила няма да те спре, ако опиташ отново! Ала вече знаеш, че простото отхвърляне на смъртта не е достатъчно, за да пожелаеш да живееш.

Вихрен потъна в мълчание, по време на което стената от ослепително сияние се приближи към него с ужасяваща неумолимост. Това породи в него простичкото, ясно желание да предотврати по някакъв начин случващото се, да избегне гибелта си като конкретно събитие от настоящия ден. Новото чувство нямаше нищо общо с предишното могъщо отрицание на смъртта - в него имаше страх!

- - - - - - - -- - - - - - - - - - - - - - - -

.... Момиченцето измъкна пръстчета от дланта на възрастния мъж и се озова на улицата, между фучащите, метални муцуни на бързащите коли. Бащата я последва и загина, майката изпищя, а детето успя да пресече почти цялата улица, преди маршрутката да надвисне над нея. Тогава, сред воя на спирачки и клаксони, бялата й панделка трепна и тя упрашено вторачи очи в намиращия се на три метра от нея млад чичко. Вихрен срещна погледа й през цялото му тяло премина трепет, импулс да скочи към това мъничко същество и да го защити с цената на собствения си живот. Забави се само миг, но той се оказа достатъчен, за да превърне колебанието в бездействие ... и дори не успя да стисне клепачи, когато металната грамада я отнесе...

Тялото на детето се преметна по улицата като крехка, чуплива кукла и фучащите с бясна скорост коли панически замръзнаха на място, целият свят спря и се разнесоха покъртителните писъци на майката. Вихрен обаче не чу и не видя нищо повече, остана вцепенен на едно място, ослепял от последния поглед на момиченцето, запечатан завинаги в сърцето му.

Тази нощ не можа да спи.

На другата се напи като свиня и успя да потъне в трескава, изпълнена с вътрешен ужас безпаметност.

На третата вечер разбра, че никога повече няма да заспи, ако е достатъчно трезвен, за да сънува. В мига, в който затвори клепачи и потъна в бездната на Морфей, видя отново маршрутката да надвисва над детото. Съзря стоящото на един скок от него малко момиченце, нейните вързани с бяла панделка коси и големите й очудени очи, сляпо разчитащи на него, възрастния... Събуди се с вик, плувнал в пот, с мокро от сълзи лице, задушен от неразбирама, необяснима болка, която не идваше от определено място по тялото му. Седна в леглото и в тъмното се взря в треперещите си ръце, в двете си празни ръце, след което се разрева на глас. Притисна главата си в длани, впи пръсти в челото, слепоочията и бузите, а тялото му се разтърси от ридания. Забрави, че е мъж и плака със сълзи, на глас, а вината режеше късове от душата и сърцето му и чувството беше такова, че пожела да умре, да го няма, да.... о,господи.... да не го боли по този начин..... само да може отново да си поеме дъх ... ала не можеше, защото всяка глътка въздух горчеше като отрова...