автор: Ljastoviza

От малка мразеше цветята. Представяше си, че когато ги доближи, те оживяват в чудовищни същества, които протягат пипалата си към нея, обхващат я, задушават я и после я поглъщат с бездънните си усти.
Особен ужас изпитваше от лалета, рози, божури - от онези цветя, които имаха големи чашки и ги разтваряха толкова широко, сякаш единствено и само за да превръщат живота й в кошмар. Когато цъфтяха напролет, тя изпитваше истинска паника: почти не излизаше от къщи, а когато й се наложеше да излезе, ходеше по ръба на тротоара, по средата на улицата, колкото се можеше по-далеч от оградите, зад които сякаш дремеха в засада пъстрите чудовища, готови всеки момент да изсъскат и да се хвърлят отгоре й. Всички близки и приятели знаеха за тази й странност и никой не й подаряваше цветя. Веднъж в гимназията един съученик нарочно й хвърли букет лалета в лицето, а тя премаля, разтрепера се, изпоти се и изпадна в несвяст, та се наложи да викат училищния лекар.
Една привечер в края на май трябваше да отиде до рибния магазин, за да купи шаран, който заедно с майка й щяха да пълнят и да посрещнат гости. Вече си бе начертала план - през кои улици да мине, къде да заобиколи, между кои блокове да се провре само и само да не доближи пазарчето на булеварда, на което на няколко щанда продаваха цветя. И то какви цветя! Огромни маргарити, всякакви изблещени рози, изцъклени божури, зейнали гергини, бели кремове с ей такива обърнати устни и зяпнали гърла...
Тръпки я побиха... Побърза да затвори вратата на магазинчето за риба зад гърба си, покашля се и с леко пресипнал глас рече:
- Един шаран, моля! Ей онзи там, по- големичкия, дето става за пълнене...
Продавачката машинално, без да я погледне, извади шарана, претегли го, уви й го в хартия, тя го плати и излезе...
Тъкмо беше започнала да се успокоява, че се отдалечаваше все повече и повече от проклетото пазарче и наближаваше тяхната улица, когато й се счу, че някой вика „Помощ! Помо-о-о-щ!”. Ослуша се. Гласът беше женски, сякаш на възрастна жена и долиташе отнякъде съвсем на близо. Избърза напред в посоката, от която се чуваха виковете и какво да види - в малката пряка улица преди техния квартал, която беше винаги тиха и безлюдна, тъй като в няколкото стари, порутени къщи не живееше вече никой, възрастна жена с препълнена пазарска чанта се бореше отчаяно с бездомно куче. Кучето лаеше, ръмжеше и дърпаше освирепяло чантата на старицата, повличаше я, а тя губеше равновесие, полюшваше се и аха да падне. Не можеше много да се отбранява, защото едната й ръка стискаше здраво пазарската чанта, а в другата... В другата, о ужас! Държеше огромен букет от цъфнали, кървавочервени рошави божури!
Понечи да обърне гръб и да хукне към къщи, но в този момент жената я видя и извика:
- Момиче, моля ти се! Моля ти се, мило момиче, помогни ми! Този пес ще ме разкъса! Ето, вече ме ухапа, от крака ми тече кръв!...
Жената бе толкова уплашена, че не й идваше на ум да хвърли чантата и букета и да хукне...
Ами сега! Какво да направи? Ето, такова нещо не бе предвидила в никой предишен план от разчертаното си, недопускащо по никакъв начин срещи с цветя ежедневие. Все още можеше да побегне и да каже после, че и тя се е уплашила от разярения пес. Не, не можеше да остави тази стара жена сама в глухата тъмна улица да я разкъса изгладнялото безпризорно псе... Не можеше... Но не можеше и да я доближи! Жената продължаваше да стиска букета с божурите, а в оскъдното осветление на близката улична лампа те изглеждаха още по-големи и още по-страшни... Сякаш чуваше съскането им, а не ръмженето на гладното куче, подушило в чантата храна.
Разтреперана и разлюляна, приближи жената. Още миг и божурите застрашително щяха да протегнат усти към нея. Сякаш виждаше призрака на смъртта да се показва разчленен от рошавите им глави и да и се хили пиянски. Да избяга?! Не, не можеше...
Кучето изведнъж се стресна от появата й и преди да се нахвърли върху нея, тя успя с все сила да дръпне жената за ръката, в която държеше пазарската чанта. После отскочи рязко назад и като насън извади шарана от торбичката си. Кучето, усетило миризмата на прясна риба, заръмжа още по-настървено, а тя бързо му метна рибата и повлече старата жена към осветената съседна улица...
Любопитни минувачи ги оглеждаха и подминаваха, сякаш не бяха забелязали нищо. Двете жени трепереха изпотени и уплашени като след битка със страшен звяр. От крака на възрастната жена течеше обилно кръв.
Извади мобилния си телефон и извика линейка. Когато фелдшерът съобщи, че трябва да вземе пострадалата в болница, възрастната жена просто стовари в ръцете й тежкия букет от цъфнали божури:
- Мило момиче, ако не беше ти, с мене беше свършено! За едното чудо щеше да ме разкъса това куче... Боже мой, а бях тръгнала на рожден ден на внучката, за нея бяха божурите! Ама Господ реши на тебе да ги дам, носи си ги у дома и си ги натопи, дълго ще траят....А аз отсега нататък цъфнат ли божурите в градината ми, за тебе ще се сещам. И за сърцето ти - голямо и отворено като тях.....
Не отговори нищо. Не знаеше какво да каже. Стоеше под уличната лампа с лице между дъхавите глави на божурите, които кой знае защо нито изсъскаха, нито се разчлениха, нито я задушиха, нито я погълнаха.
Запъти се към къщи. Представяше си какви очи ще опулят родителите й, като влезе при тях без шаран, но с букет от цъфнали божури...