автор: anton_fotev

За момент остана безмълвен и объркан, след което изведнъж проумя, че има възможност да избегне смъртта си. В сърцето му избухна неистово, неописуемо по своята сила отрицание срещу прилива на бялата светлина, родено от копнежа да продължи съществуването си, да диша и стъпва по земята с крехката, негова си плът. Могъщото чувство го разтърси и от безплътните му гърди изригна тъмен, прекрасен огън, противопостави се на прииждащото сияние и го запрати сред хаос от образи и внезапно събудени звуци.

... Объркването премина с бързината на мълния и той се озова в клетката на собственото си тяло - едва дишащ, агонизиращ дори през успокояващата ласка на безрасъдно мощните обезболяващи, щедро разтворени в кръвта му. Само няколко секунди се оказаха достатъчни, за да намери бутона за мед-сестрите и да прикове показалеца си върху квадратната му повърхност, крещейки на глупачките да дойдат по-бързо. В отговор силуети в бели престилки се отзоваха и забиха вездесъщите си игла, а дихание по-късно вселената, състояща се от разбитото му тяло и леглото под него, се обви в копринена мекота. Времето полудя и докато повдигането на гърдите му ставаше все по-бавно, силуетите на лекарите се превърнаха в проблясващи, размазани от бързина светли фигури. Усмихна им се и почувства, че пропада в мека, бледорозова бездна, мамеща и ласкава като жена.... като Анна.

.... Болката беше дълбока вода, покрита от лепкавата повърхност на морфина, а словата на лекаря му напомниха за тревожните вихри, идващи преди голяма буря. Гласът на хирурга разлюля тънката, многоцветна ципа, която държеше Вихрен над подводните течения на агонията и заради това последният отказа да слуша. Ала докторът продължи упорито да задава един и същ въпрос:
- Искаш ли си живота или ще се оставиш без борба, а?

Попитаният отвърна с онова особено мълчание, от което се излъчват непреодолимо отчаяние и слабост, ала то само амбицира възрастният мъж:
- Слушай, момче - прогъгна за пореден път гласът му и сякаш гръм се изтърколи по небосвода на потъналото в мрак съзнание на Вихрен - слушай, момче, стегни се! Щом си скочил пред маршуртката заради детето, значи ще пребориш болката. Спирам ти морфина, за да те кача на операционната. Разбираш ли ме?

Вихрен отвори очи и дълго премигва, съсредоточавайки с усилие погледа си върху пълното лице на мъжа в бяла престилка. Накрая някак успя да го стори и се озъби, прекалено слаб, за да протегне заканително ръка:
- Само посмей.... само посмей... ти не знаеш какво е!
- Сигурен ли си, момче? - усмихна се тъжно лекарят, който имаше дископатия, ошипяване на вратните прешлени и събираше вода в коленете. От двайсет годишен живееше с усещането, че в гръбначния му стълб има зъби и те са възпалени! За разлика от него проснатият в леглото младеж не знаеше какво е да свикнеш с болката, защото в краткия си живот се беше радвал на идеално здраве. Сега съдбата го запознаваше с ада на хроничната болка и психиката му просто не успяваше да се приспособи към новото състояние. От друга страна обаче той, хирургъj, смяташе да стори всичко по силите си, за да го вдигне бързо на крака - момъкът го заслужаваше заради героичната си постъпка!
- След три дни ще те направя като нов, хлапе, повярвай ми. Сега обаче трябва да стиснеш зъби!...

.... Но лекарят не успя да го възстанови, защото тежките увреждания при катастрофата стигнаха до мозъка и увредиха деликатната работа на вегетативната му нервна система. Бъбреците, черния дроб и цялата му обмяна на веществата продължиха да функционират само благодарение на специалните грижи и скъпите препарати. Болестта увреди периферната нервна система, лиши го от говор и замъгли съзнанието му. Деградира до там, че когато майката на спасеното от него момиченце дойде на свиждане, успя само няколко пъти немощно да й кимне. Жената се разрева, като го видя в това състояние, плака дълго и горчиво и разцелува ръцете му, изливайки едновремнно мъката си за него, съпруга й и самата нея.Тя през сълзи се зарече на родния си немски език, че ще продължи да плаща всички медикаменти, които са нужни на човека, пожертвал се за нейното детенце...

Накрая мед-сестрите отведоха изпадналата в истерия жена и Вихрен остана насаме с болката си, с океана от страдание, жалък и смазан от собствената си слабост. Сред внезапната тишина и безмълвие, настанали в болничната стая след излизането на гостенката му, той изведнъж проумя, че го крепи не жаждата за живот, а гневът срещу смъртта. Именно безмисленото упорство го караше да се вкопчва в дълбоките води на агонията и покрилата ги тънка ципа на морфина....